Вместо да й отговори, той се приближи до камината и дълго гледа в пламъците.
— Мисля, че той се отнесе зле с теб.
— Дамиен, веднъж аз го бях проследила.
— Моля? — той се обърна смутен към нея.
Признанията бяха твърде болезнени за Аманда, но все някога Дамиен трябваше да научи истината.
— Но не съм аз тази, която е предала, че тук има склад за оръжие. И Ерик ще трябва да го разбере един ден, защото предателствата продължават. Но… — тя се поколеба за миг и притисна ръка към сърцето. — Баща ми ме изнудваше с теб.
— С мен ли?
— Те знаеха от самото начало, че пренасяш оръжие от западните части към Бостън и Филаделфия. Първо ме заплашваха, че ще те арестуват и обесят. Те отровиха коня ти. Спомняш ли си?
— О, Боже!
— И когато наистина те заловиха, тогава казваха, че ще те измъчват.
— О, Аманда! — Той коленичи пред нея и прегърна коленете й. — Толкова много съжалявам! Аз изобщо нищо не съм и подозирал! Защо си се излагала на такива опасности заради мен?
— Както добре знаеш, много те обичам — и тя погали страните му. — Но можеш да забравиш всичко това, защото е вече минало.
Дамиен се изправи и отново се приближи до камината. След известно мълчание каза:
— Нищо още не е минало.
— Какво означава това?
— Трябва да прекараш зимата при мъжа си в лагера.
— Но…
— Жената на Вашингтон е там и ти трябва да идеш!
— Но никой не ме е викал — отвърна Аманда, хълцайки. — Ерик все още ми няма доверие и може би се страхува, че ще го издам.
— Въпреки това ще трябва да идеш! — повтори Дамиен.
— И защо?
— Ан Мари също е там — въздъхна той.
— Ан Мари Мейбри ли?
— Да. Тя се грижи за баща си, готви често и на Ерик и…
— И? Какво и?
Студени пръсти плъзнаха към гърлото й. Как му дойде на ум да я спомене. Ан Мари винаги е харесвала Ерик. Аманда си спомни нощта в Бостън. Опита се да запази спокойствие и благоразумие. Щом Ерик има нужда от друга жена, нека да иде при нея. В края на краищата тя не можеше да го придружава навсякъде и не можеше да го принуди да я обича. Реши, че въпросът просто трябва да се изясни и ако той иска да бъде с Ан Мари, тогава тя ще напусне просто Кемерън Хол и то преди завръщането му.
— Добре, ще дойда с теб. Кога трябва да тръгнем?
— Храбро момиче си ти! Затова те харесвам. Какво ще правим обаче с децата?
При Даниел те бяха на сигурно място. Но щеше да им е необходима дойка.
— Децата ще бъдат добре. Но ще ми липсват много.
— Добре тогава! Наистина се радвам, че ще дойдеш. След една седмица вероятно вече ще бъда готов за път. Трябва да свърша някои неща в Уилямсбърг и да посетя лейди Жьонвиев.
— Лейди Жьонвиев?
— Да, моя мила братовчедке. Аз също съм способен на любов.
— Ти си влюбен в Жьонвиев? — Всъщност защо не, попита се Аманда. Жьонвиев беше хубава, любвеобилна жена и може би точно партия за Дамиен. — Откога е всичко това?
— По време на война нещата винаги се развиват по-различно от обикновено. Иначе „всичко това“ продължава вече няколко години.
— Много се радвам за теб! Ще се опитам през тази седмица, която ми даваш, да набавя припаси като чаршафи например и хранителни продукти. Мисля, че ще са ви от полза.
— Как иначе! Вече съм любопитен какви ли физиономии ще видим, когато пристигнем там — и той надигна брендито. — Наздраве за зимата във Вали Фордж!
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Дамиен бе подготвил с дългите си разкази Аманда, Жьонвиев и Жак Бисе за предстоящото, но Аманда никога не би могла да си представи това, което наистина видя. Докъдето поглед стига имаше само преспи сняг, между които се гушеха мънички, току-що направени колибки. По пътя бяха застанали стотици мъже, които стреляха във въздуха, ръкомахаха или пък гледаха втренчено пред себе си. Те трепереха от студ и се блъскаха един в друг, за да се стоплят. Над изтънелите си униформи повечето бяха наметнали по някое скъсано одеяло. Имаше и такива без ботуши. Бяха завили краката си в някакви парцали, за да могат да стъпват в снега.
— О, Господи! — проплака Аманда, а сълзите напираха в очите й. — Не е по-добре тогава да се предадем?
— Вашингтон дели несгодите и мъката с хората си — съобщи Дамиен. — Досега не съм срещал друг командир, който да го прави. Ето тук пред нас е така наречената Главна квартира. Тази колибка там е твоят дом, Аманда.
— А къде е моят? — попита Жьонвиев.
Аманда се обърна към приятелката си, която бе пожелала да ги придружи и да се грижи за ранените тук. Но при вида на тази мъка едва ли щеше да е във възторг от предложението си.
— Естествено, твоята къща ще е най-видната тук — пошегува се Дамиен.