— А, генерал-майор лорд Кемерън! — Дамиен отдаде чест и се сбогува с Аманда. Още не беше си излязъл, когато здравата ръка на Ерик сграбчи Аманда.
— Какво търсиш тук? — изгледа я той разярен.
— Опитвам се да помагам.
— Тези хора тук са болни от шарка.
— Дамиен и аз сме я прекарали още като деца — засмя се тя. — А ти какво търсиш тук?
— Дойдох да те измъкна от това място.
— Лорд Кемерън, потегляме ли? На конете? — простена един от трескавите мъже.
— Не, Роджър, има още време — Ерик се наведе над него без никакъв страх от заразата. — Ще тръгнем чак през пролетта, фон Щойбен си знае работата. Не се страхувай!
Болният се засмя, но явно силите му свършиха и се отпусна назад. Ерик провери първо сърцето му, а после сложи ръка на челото.
— Диша — установи Ерик и се обърна към Аманда. — Излез за малко навън. Искам да си поговорим.
Аманда хвърли един поглед към бараката, където множество жени се грижеха за болните си мъже и сълзи нахлуха в очите й. Ако войната бъдеше спечелена, при всички случаи това щеше да се дължи и на тия жертвоготовни жени.
— Аманда?
— Идвам — Тя си свали престилката и го последва.
Навън той я наметна с палтото си още преди студът да е успял да я прониже. Тръгнаха към един от оборите, където поне не бе така ужасно мразовито.
— Е, какво има? — попита Аманда, подпирайки се на дървената стена.
— Знаеш ли къде са се разположили Хю и хората му за през зимата? — усмихна се Ерик.
— Доколкото знам, във Филаделфия — стегнаха се всичките й мускули.
— На тридесет и два километра оттук! При доставка на хранителни припаси някои от нашите хора бяха заловени. Но може би при британците им е по-добре, отколкото тук!
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото както и преди, някой им доставя информация!
Аманда бе напълно изумена, защото тя беше излизала навън една единствена нощ и то с Дамиен. Когато най-после успя да се съвземе, цялата трепереше от гняв.
— Не мога да повярвам, че отново подозренията ти падат върху мен!
— Аманда…
Със сълзи в очи тя го отблъсна от себе си.
— Млъкни! Не искам да слушам нищо повече! Върви по дяволите с ужасните си подозрения!
В диво отчаяние Аманда хукна да бяга, без да обръща внимание на виковете му. Беше й все едно кой я вижда и чува, тъй като вероятно половината лагер вече знаеше, че Ерик не спи при нея. Почти останала без дъх, тя връхлетя в бараката, където Жак спокойно си почистваше оръжието.
— Какво се е случило, милейди? — попита я той загрижен.
— О, Жак! — Аманда разтърси глава, а сълзите се стичаха по лицето й. — Как може той да е толкова сляп! Направих всичко, което можах и въпреки това… — Тя се отпусна до Жак и се поуспокои, когато той сложи ръце на раменете й. Да става, каквото ще, тя си има закрилник!
Докато Жак й шепнеше успокоителни думи, вратата се отвори и вътре с бърза стъпка влезе Ерик. Аманда очакваше, че ще чуе нови обвинения, задето се е сгушила при Жак, но за нейна изненада той не рече нищо. Жак не я пусна, само впи безмълвен поглед в Ерик, докато той не се обърна и не излезе.
Тази нощ тя лежеше трепереща в леглото и не можеше да заспи от студ. Изведнъж вратата се отвори и Аманда чу гласове в съседното помещение. После всичко утихна, но няколко секунди по-късно чу Ерик да влиза тежко в стаята с огромните си ботуши. „Трябва да е пиян“ — помисли си тя, тръпнеща от страх, но се лъжеше.
— Кажи още веднъж, че си невинна! — каза той с тих, дрезгав глас.
— Невинна съм — отвърна тя и го погледна право в очите.
Тогава той се приближи усмихнат към нея, но тя се сви назад.
— Ерик, ти не можеш просто така…
— О, мога, съкровище мое! — и той вече бе я уловил за китките и въпреки отчаяните й протести и клетви я беше прегърнал. Тя започна да удря с юмруци по гърдите му, но той само се засмя и я вдигна нагоре. Но от мятането й той загуби равновесие и двамата се строполиха на леглото.
— Ерик Кемерън…
— Мълчи и ме слушай, Аманда!
Всъщност тя нямаше друг избор, тъй като той продължаваше да стиска китките й, а тялото му я притискаше към леглото. Когато говореше, устните му се допираха до нейните и тихият му спокоен глас проникваше до дълбините на сърцето й.
— Вярвам ти. Вярвам, че си невинна. А сега ме изслушай, любов моя, но слушай добре, защото нямам намерение да повтарям. Аз също съм невинен. Трябва да си призная, че в дългите самотни дни понякога ми се е приисквало жена, но знай, че освен теб за мен не съществува никоя друга. Никоя друга няма тази копринено нежна кожа, тези вълшебни смарагдови очи и такъв кадифен глас. От първата нощ, в която те видях, не съм желал друга жена. И това ще продължава да е така. А сега, мила моя, ако искаш, изхвърли ме!