— Ах, той е такъв…
— Аз познавам Стърлинг — отбеляза спокойно Ерик.
— Винаги се страхувам, че ще стори нещо лошо на дъщеря си. На собствената си дъщеря! Изобщо не й завиждам! В подобни случаи нито титлите, нито богатството имат някакво значение. Само се надявам, че Робърт ще се ожени по-скоро за нея.
Ерик целуна Ан Мари по бузата.
— Ще я настигна и върна — каза той, взе си връхната дреха и също напусна къщата.
Щом излезе навън, веднага почувства отново напрежението, легнало над града. Все му се струваше, че някъде нещо ще се случи. Когато конярчето му доведе коня, той попита с нескрито любопитство:
— Имате ли представа какво става в града?
Тъмните очи на момчето сякаш станаха още по-кръгли:
— Говори се за някакво чайно парти, лорд Кемерън. Боя се, че скоро ще настъпят размирни времена!
— Може и тъй да е — съгласи се Ерик и подкара коня си. Чувстваше се неспокоен, тъй като отвсякъде се долавяха стъпки и тихи подвиквания. Въпреки това, решен да преживее каквото и да му поднесе съдбата, той потъна в тъмната неизвестност.
Фредерик Бартоломю бягаше треперещ по улицата. Гъста мъгла се виеше около уличните фенери, а долу на пристанището мачтите на платноходите, които снабдяваха колониите със стоки от Англия, едва се забелязваха. Студената вода се блъскаше в стените на кея. Изведнъж обаче отнякъде повя лек ветрец и прогони тежките мъгливи кълба.
Внезапно тишината се превърна в спомен. Пронизителен глас извика:
— Тази вечер ще превърнем пристанището в чайник!
Няколко мига по-късно пристанището наистина бе огласено от множество гласове и хиляди крака затрополяха надолу към кея.
„Сигурно представляваме странна гледка“ — мислеше си Фредерик. Петдесетина мъже изникнаха изневиделица от нищото и се спуснаха към корабите. На пръв поглед човек можеше да ги вземе за индианци, тъй като бяха полуголи. Някои от тях си бяха изрисували с бойни знаци телата, а главите си бяха закрили с тъмни перуки. Тичаха през глава към корабите, междувременно разделяйки се на групички.
Фредерик можеше да наблюдава как „главатарят“ иска учтиво от капитана на един от корабите ключа за склада с чая.
— Хайде, момчета! — чу се най-после командата.
„Индианците“ се извиниха, прибраха оръжието си и за възможно най-кратко време триста и четиридесет сандъка с чай полетяха надолу към мътната вода. Мъжете работеха бързо и целеустремено. Не срещаха никаква съпротива, тъй като британците и на сън не можеха да си представят подобно нападение, а освен това всички знаеха, че по-голямата част от местното население е на страната на „индианците“.
Печатарят Бартоломю наблюдаваше мълчаливо полета на сандъците с чай към морето, когато чу приятеля си Джеръми Дъгин да изрича:
— Ще стане голяма мътилка!
— И няма да остане без последици — добави Фредерик.
— Нямаме друг избор. Освен ако не искаме англичаните да ни смъкнат и последната риза от гърба.
— Хайде, побързайте! И оставете палубите така чисти и подредени, както ги намерихме!
Акцията бе планирана от по-старите мъже, а младите, сред които имаше доста харвардски студенти, ги бяха подкрепили безрезервно. Сега те разчистваха палубите със скоростта на светлината и любезно връщаха ключовете на капитаните.
— Да изчезваме! — извика някой. — Англичаните няма да оставят да ги чакаме дълго.
— Бързо, Джеръми! Това се отнася и до нас — каза Фредерик.
Изведнъж мъжете усетиха нощния хлад. Започнаха да се спускат по въжета към лодките.
— Пристанището стана единственото място, където човек може да си свари чай! — избоботи един от мъжагите. — Ври и кипи и съвсем скоро ще ни се наложи да го сърбаме тоя чай.
„Британците притежават твърде силна армия“ — мислеше си Фредерик. „И ако избухне война…“
Щом „индианците“ усетиха здрава почва под краката си, без да се колебаят се отправиха към големия стар бряст, така нареченото дърво на свободата, където и преди се бяха събирали. Изглежда, че нямаха никакво намерение да крият делото си, тъй като се чувстваха многобройни и силни. Беше невъзможно губернаторът да нареди да ги арестуват всички заедно.
И докато останалите, завръщайки се у дома или отправяйки се към родните кръчми, се чудеха как да се изфукат, неспокойство нахлу в душата на Фредерик. Той знаеше, че за него нощта ще е по-дълга, а в този момент краят й още не се виждаше. Няколко минути по-късно двама мъже изскочиха от тъмнината. Единият бе Пол Ривър, също печатар, а другият, който по хващаше окото, беше Джон Ханкок, далечен роднина на известния родолюбец Самуел Адамс. Англичаните бяха плячкосали кораба му „Либърти“ и това бе причината за преминаването му на страната на бунтовниците.