— А ще си отидеш ли? — усмивка плъзна по лицето й.
— Не.
— Тогава пусни ръцете ми.
— Защо?
— Защото иначе не мога да те галя.
Треперещите й пръсти първо леко минаха по лицето му, после го прегърна страстно и потърси устните му. Заигра съблазнително с езика му като го всмукваше навътре в синхрон с движенията на тялото си. Ерик вече не можеше да издържи на това мъчение. С дрезгав стон той също впи устни в нейните, а ръцете му плъзнаха трескаво по тялото й.
С нечовешко усилие той се откъсна от нея и бързо смъкна дрехите си. Ръцете й обаче не го пускаха, търсеха члена му и когато го намериха, започнаха нежно да го галят и възбуждат още повече, докато Ерик най-сетне проникна дълбоко в нея. Аманда вече не чувстваше студа. Отдаде се на удоволствието и не откъсваше очи от Ерик. Той се бе подпрял на ръцете си и също я гледаше изключително сериозно, като в същото време не преставаше да се движи в нея. Аманда потръпна от вълната силни чувства, която я заля цялата.
— Обичам те, Ерик. Обичам те — прошепна тя едва чуто.
Ерик обхвана лицето й, преизпълнен с нежност.
— Кажи го още веднъж!
— Обичам те — От признанието сълзи бликнаха в очите й. — Обичам те с цялото си сърце!
Стенейки, той сякаш влезе целия в нея, доказвайки любовта си, и в този миг настъпи най-върховното удоволствие, което сля двамата в едно. По-късно Аманда му призна, че го е обичала и по времето, когато го е мразела. Тогава той я прегърна и се любиха още веднъж толкова дълго, докато сънят не ги прие в обятията си.
По някое време през нощта Аманда се събуди и се опита да открие защо. Трябва да е било някакъв шум. Вратата им бе притворена и през процепа се виждаше, че съседното помещение е празно. Тя дръпна завивката над голото тяло на Ерик и отново потъна в съня.
Когато много, много часове след това отново отвори очи, вече бе светло и слънцето закачливо надничаше през прозореца.
— Аманда! За Бога, събуди се!
Замаяна от съня Аманда погледна напред и видя Жьонвиев.
— Аманда! Събуди се! Трябва бързо да станеш! Ерик е ранен!
— Какво! — Аманда скочи от леглото, прикривайки голотата си със завивката.
— Тръгнали за провизии. Изглежда, че Ерик си е счупил крака. В момента Дамиен се опитва да го донесе дотук. Ерик питал за теб. Идвай! Бързо!
— Мили Боже! — светкавично, колкото бе възможно това при треперещите й ръце, Аманда си навлече дрехите. За прически време нямаше. О, Господи! Ранените нямаха особени шансове да оцелеят на това място. Не! Това не биваше да случи точно сега, когато те най-после се бяха намерили един друг!
— Жьонвиев, как е той? — попита Аманда, навличайки палтото си.
— Не знам съвсем точно. Знам само, че е питал за теб. Хайде, тръгвай, трябва да побързаме!
Те изтичаха навън, където ги чакаха два коня.
— Къде е Дамиен? — извика Аманда уплашено.
— Ще докара кола. Нямай грижа за това.
Аманда се замисли дали Вашингтон или Фредерик знаят за случилото се.
— Жьонвиев, може би трябва да осведомим другите?
— Дамиен ще свърши тази работа. Сега не мога да открия никого. Хайде, да бързаме!
Те се метнаха на конете и препуснаха в галоп, така че съвсем скоро лагерът остана зад гърба им. Снегът бе дълбок и това правеше придвижването трудно, но Жьонвиев следваше стара пъртина. Леден вятър жулеше бузите на Аманда, а скоро престана да чувства и ръцете си. Но затова пък сърцето й биеше лудо. Додето й поглед стигаше, се стелеше белият сняг, а лагерът остана толкова назад, че бараките му изглеждаха като детски колибки.
— Жьонвиев, колко има още? Да не сме объркали пътя?
— Не, не! — извика Жьонвиев назад. Те продължаваха да яздят в галоп, докато не видяха в далечината някакъв храсталак.
— Ето там е.
— Слава Богу! — извика Аманда и се обърна към приятелката си — Там ли?
— Да, там, в горичката — потвърди тя и сведе поглед.
В този миг обаче около тях изникнаха червени униформи. Аманда светкавично спря коня си и понечи да го обърне обратно.
— Жьонвиев, да бягаме. Това са британци!
— Знам — отговори Жьонвиев напълно спокойно. — Но няма смисъл. Отдавна сме обкръжени.
Аманда гледа известно време спътницата си неразбиращо, но изведнъж прозрението дойде като гръмотевица от ясно небе.
— Значи ти си била тази! Ти си „Ваше Височество“! Ти си изпратила Робърт и баща ми в Кемерън Хол! Ти си спала с братовчед ми, за да измъкваш информация! Курва!
— Но, лейди Кемерън!
Аманда се извърна, за да види ездача, който беше назовал името й. Беше Робърт Тейритън.