Аманда обви ръце около Ерик и с нежност му прошепна:
— Той наистина е герой! Но и ти също! И аз съм щастлива, че мога да приема отново у дома своя герой!
Ерик също притисна жена си към себе си и прекара пръсти из къдриците й. Десет години минаха, откакто се бяха срещнали в Бостън. В косата й вече проблясваха сребърни нишки, но неговата Аманда бе все така хубава както и преди. Точно както страната им извоюва независимостта, преминавайки през много изпитания, така и те бяха постигнали любовта си след много лишения и страдания. Затова и искрящите й очи и милата й усмивка сега му бяха още по-скъпи, отколкото преди години.
— Ти трепериш! — каза той, усещайки студените й ръце. Свали палтото си и зави и двамата с него.
— Хайде, влизай по-бързо в къщи! Всичко е украсено! Идва Коледа! — и тя го дръпна енергично вътре.
— Татко! Татенце! — викнаха радостно близнаците, а зад тях с достойнство пристъпваха Жак и Даниел. Малкият Джейми беше облечен като истински млад мъж в редингот, а хубавата Леонор бе точно копие на майка си.
— Господи, колко са пораснали! — прошепна сякаш на себе си Ерик. — При последното ми идване бяха съвсем мънички!
— Мисля, че пак ще имаш възможност да наблюдаваш как растат децата! — отбеляза Аманда, докато близнаците се катереха вече по баща си. Отначало Ерик не обърна внимание на думите й, тъй като бе зает с дечурлигата, но изведнъж се сепна и се обърна към нея:
— Какво искаш да кажеш?
— Не мога да гарантирам, че отново ще бъдат близнаци, но през юни пак ще ставаш баща.
— Наистина ли?
— Наистина.
По някакъв начин той успя да включи в прегръдките си и Аманда и да я целуне над детските главици.
— Alors! — извика Даниел нетърпеливо от верандата. — Влизайте най-после вътре! И fait froid!3
— Хайде, тичайте! — рече Ерик към децата, прегърна жена си и двамата влязоха в Кемерън Хол.