Ерик стигна до дома на Томас Мейбри, слезе от коня и тихо почука на вратата. Ан Мари отвори почти веднага. Вероятно го беше очаквала.
— Прибра ли се лейди Аманда у дома?
Ан Мари кимна и го дръпна навътре в къщата.
— Тя вече спи. Слава Богу, всичко мина благополучно! Лорд Стърлинг също се върна, тъй като утре рано сутринта трябвало да тръгва към дома си. Аманда ще остане няколко седмици при леля си в Южна Каролина. Не искам и да си представя какво щеше да се случи, ако не я беше заварил тук.
Ерик смръщи чело.
— Какво пък толкова можеше да й стори? Все пак дъщеря му е.
Ан Мари подаде на Ерик чаша уиски.
— Ах, понякога много се тревожа за нея! Тя е така импулсивна и не вижда опасностите! По същия начин се отнася и към Дамиен. Обича го повече от всичко на света и останалото й е безразлично. Иска винаги да се налага и се държи самонадеяно и вироглаво. О, може би не трябваше да казвам това? — Уплашена, тя покри устните си с ръка. — Във всеки случай аз съм ви много благодарна, Ерик.
Той я целуна нежно по бузата.
— За мен винаги е радост, когато мога да ви се притека на помощ, Ан Мари.
И той гаврътна наведнъж питието си и й върна чашата.
— Къде ще отидете сега? — заинтересува се девойката.
— Обратно в квартирата си. А утре сутрин тръгвам за Вирджиния.
Ан Мари го изпрати навън и остана пред вратата, докато той отвърза юздите и се метна на коня. Усмихнат, той я погледна от седлото.
— Надявам се скоро да ви видя отново! Поздравете сърдечно баща си от мен!
— Ще го направя, Ерик. А на вас още веднъж ви благодаря. Много, много ви благодаря!
Утрото вече бавно идваше над града. Ерик усети, че в душата му нахлува носталгия по дома. Може би заради хладния бриз, повяваш откъм морето, помисли си той. Досега той подаряваше цялата си любов на имотите, които притежаваше. Но сега с неудобство си призна, че завижда на този Фредерик за неговия син. Дали пък не му е дошло времето за женитба? Кемерън Хол имаше нужда от наследник, който да обича земята също като него.
Несъмнено тези мисли идваха в главата на Ерик под влиянието на преживяното през тази нощ, а може би най-вече заради срещата с Аманда Стърлинг. Ерик се усмихна замислено. Още като малко момиченце Аманда бе така особена, чувствителна и малко горделива. Той си спомни съвсем ясно зелените й гневни очи, говорещи за желязна воля и способност да понесе всичко, без да се оплаква. Тя не беше разказала нищо на баща си, само тихичко, прошепвайки ядни думи, му се бе заканила с юмрук.
Но все пак беше минало време и Аманда се бе променила малко. „Дръж се, приятелю!“ — предупреждаваше се сам Ерик. Времената не бяха подходящи за влюбване в Аманда Стърлинг, тъй като Ерик подсъзнателно усещаше, че съвсем скоро ще избухне война. Естествено той донякъде отдаваше това на типичното си черногледство, но мисълта за военна заплаха не го напускаше. Но в момента го теглеше много силно към дома. Освен всичко друго там би могъл да узнае повече за дъщерята на лорд Стърлинг. Ако Тейритън действително имаше намерение да се жени за дукеса Оуенфилд, просто би трябвало да забрави за Аманда, тъй като Ерик вече знаеше, че за себе си е взел решението.
Приближавайки се към квартирата, Ерик още веднъж си припомни всичко, случило му се през отминаващата вече нощ. Да, тази нощ действително го промени. Той преживя и видя неща, които никога повече не биваше да отминава. Имаше ясни признаци, пък и вече почти всички говореха за назряващ военен конфликт. В този момент той и не подозираше, че следващата му среща с Аманда Стърлинг ще бъде още по-бурна от събитията през тази нощ.
ГЛАВА ТРЕТА
Тайдуотър, Вирджиния
юни, 1774 г.
„Никога досега нощта не е била така прелестна“ — мислеше си Аманда. Наоколо в ширналия се парк лампите светеха с мека светлина, а летните цветя се полюшваха от лекия ветрец. По всичко личеше, че ще бъде прекрасна, тиха вечер. Аманда се чувстваше облекчена, тъй като не й се слушаше повече вечното дърдорене за отделяне от родната Англия. Нима хората във Вирджиния и останалите колонии бяха забравили, че родината бе тази, която им помогна във войната срещу французите и индианците. Естествено, че трябва да се плащат данъци! Не е сериозно да се изисква населението в Англия да плаща и за разходите на колониите.
В момента се говореше само за плащането на данъка върху чая. След нощта, в която в Бостън изсипаха чая в морето, друга тема просто не се обсъждаше. Малко след това британците затвориха пристанището и постепенно последствията започнаха да се усещат даже и в отдалечена Вирджиния.