Аманда видя как Жьонвиев прошепна нещо на лорд Кемерън и после двамата изчезнаха нанякъде. В същото време тя забеляза и Робърт Тейритън, който си пробиваше път из множеството, устремен към нея. Тя бе така щастлива да го види, че импулсивно се хвърли на врата му и го целуна. Той се поколеба за миг, но после здраво я обхвана с ръце и отговори жадно на целувката й. После пръстите му нежно я погалиха по косата, а езикът му превзе устата й.
Уплашена, Аманда се дръпна назад. Не толкова страстта му бе смущаваща, колкото обкръжението на непознати хора.
— Аманда! Загивам от желание. Миналата нощ не можахме да останем ни за секунда сами! — каза той по-високо от необходимото, но тя сложи пръст върху устните му, за да го принуди да замълчи.
— Елате, нека да излезем в лабиринта на градината! — предложи тя и го хвана за ръка. След това го повлече надолу по градинската стълба към храстите, където си бе играла като дете. Вятърът леко шумолеше из листата. Мека лунна светлина озаряваше пътя им.
— Аманда! — повика я Робърт, но тя само се засмя, завивайки след последния жив плет. Спря се пред ромонещия фонтан с фигурата на Венера. Мраморната богиня изливаше вода от стомна, докато два купидона си играеха с мраморните й къдрици. Съвсем наблизо имаше пейка от ковано желязо, примамваща всяка двойка, стигнала през лабиринта до фонтана.
Аманда се отпусна бездиханна на пейката.
— О, Робърт! — прошепна тя. — Най-после сами!
Вятърът отново прошумоля из листата, но повеят му не смути Аманда. Усмихната, тя привлече Робърт към себе си.
— Трябва непременно да говоря с вас.
Положи доверчиво глава на рамото му. Тогава той бавно се наведе над нея, докато устните му докоснаха нейните. Това беше сладка, нежна целувка, но изведнъж Аманда се почувства цялата обгърната от тялото му. Трескавите му пръсти бродеха по корсета й, търсейки пролука към голата кожа. Някакъв вътрешен глас предупреди Аманда, че поведението му не е съвсем коректно, но тя беше толкова влюбена, че за известно време не искаше да се вслуша в разума си. Целувките и ласките му ставаха все по-настойчиви. Изведнъж тя се уплаши, че го е възбудила твърде опасно.
— Хайде, стига! Моля ви! — простена Аманда, хващайки трескаво търсещите му пръсти. Но изглежда, че той не я разбра. Само я погледна, като дишаше тежко.
— Робърт!
— Умирам от страст!
— Трябва да бъдем търпеливи! Робърт…
— Но аз не искам да чакам! Тези устни и тази нежна кожа просто ме побъркват! В края на краищата аз съм мъж! О, Господи, не разбирате ли, че трябва да ви притежавам?
— Но, Робърт! Трябва да почакаме. Баща ми…
Не, не баща й беше пречката, а възпитанието, което сега я възпираше да продължи. Тя беше дъщеря на лорд Стърлинг и за момичетата от тази класа бе нещо съвсем естествено някои нежности да се отложат за след сватбата.
— Нека поне се целуваме!
Аманда бе изумена, когато той почти на сила отново я сграбчи в ръцете си. Досега тя възприемаше всичко като игра, но явно тези жадни ръце искаха повече.
— Робърт! — Тя панически се изскубна от хватката му и скочи, но неговата реакция също бе бърза, така че успя да я улови отново за рамената.
— Аманда! — простена той дрезгаво. — Нима не усещате никакво желание? Бих дал живота си, за да мога да ви докосна, а вие какво правите? Само ме измъчвате! Аз просто няма да мога да издържа повече така!
Изпълнена със съжаление, Аманда се обърна към него, но в същото време продължаваше да е нащрек. Нейното желание далеч не бе толкова силно както неговото. Много по-приятно би й било, ако само усещаше, че е близо до него и че той я обича. За останалото имаше време.
— Не, Робърт, ще почакам, докато се оженим.
— Да се оженим?
В мига, в който той произнесе презрително тази дума, Аманда разбра, че Жьонвиев не беше я излъгала. Състраданието към лорд Тейритън бе явно съвсем неуместно чувство! Аманда едва не загуби самообладание от болка, а най-добре щеше да е, ако земята се бе разтворила, за да я погълне в този миг.
— Значи е вярно! — извърна се тя към него. — И вие наистина ще се ожените за оная дукеса заради титлите й!
— Аманда!
Той безпомощно протегна ръцете си към нея, но на лицето му вече беше изписана гузност.
— Аз нямам друг избор, Аманда, но точно затова между нас нищо не би трябвало да се променя.
— Нямате друг избор! — извика Аманда възмутено. — Вие, жалък страхливецо! Как смеете!