ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Не ви вярвам нито дума!
Аманда се спусна объркана напред. Разбира се, че от това щеше да излезе опашата лъжа! Тя все още трепереше от изживяното с Робърт, а сега сърцето й затуптя още по-силно. Беше непоносимо след Робърт и баща й да се откаже от нея. Инстинктивно тя направи крачка назад и разтърси глава.
— Вие сте лъжец, сър!
Сребристосините му очи леко се присвиха, тъй като той никак не обичаше да го наричат лъжец.
— Не е вярно, милейди — отвърна той с мек глас и се обърна към Робърт. — Да считам ли, че сте ме разбрали, лорд Тейритън? Като сгоден вече мъж вие трябва да се грижите за годеницата си. Хайде, тръгвайте най-после!
— Аманда! — проплака Робърт отново. — По-късно отново ще обсъдим всичко.
— Никога повече, лорд Тейритън! А аз, глупачката, наистина го обичах! — прошепна Аманда.
— Аманда…
— Лорд Тейритън! — изръмжа Ерик. — Прекалявате!
Сломен, Робърт най-после си тръгна, минавайки мълчаливо покрай Ерик и Аманда. Когато стъпките му заглъхнаха, тя се хвърли ядно върху Кемерън.
— Съжалявам, че бяхте наранена — опита се да смекчи гнева й Ерик. — Годежът на Тейритън се обсъжда вече доста време, но предполагам, че тези слухове не са достигнали чак до Южна Каролина.
— Не съм наранена, лорд Кемерън — излъга Аманда, която не искаше да признае болката и обидата си. Тя нямаше нужда нито от съчувствие, нито от помощ. Най-добре щеше да бъде, ако я оставеха сама. — Вървете си, сър! Вие сте по-отвратителен и от него. Нямате право…
— Аз съм на съвсем друго мнение, лейди Стърлинг — изведнъж гласът му зазвуча хладно и заплашително. — Не исках да ви шпионирам, но когато чух виковете ви, сметнах, че имате нужда от помощ. Или не съм схванал правилно ситуацията и съм ви попречил, вместо да ви спася?
Мина известно време, докато Аманда схване многозначителността на думите му. Разярена, тя отново се опита да се хвърли отгоре му, но той хвана ръцете й и ги изви зад гърба й, така че тя безпомощно притисна тялото си към неговото.
— Предупредих ви! Повече да не сте посмяла да ме удряте!
— Не ми се подигравайте!
— Изобщо не ми е идвало на ум подобно нещо, милейди.
— Пуснете ме!
— Сега разбрахте ли ме?
— Боя се, че никога няма да мога да ви разбера, лорд Кемерън.
— Трябва да се опитате.
— Пуснете ме да си вървя.
— И дума да не става, милейди!
Аманда отметна глава назад и косата й блесна на лунната светлина. Тя с мъка се опитваше да запази самообладание.
— Мислите ли, че горя от желание и вие да ме прегръщате? Или може би трябва да се огледам за още някой спасител?
Ерик се разсмя от сърце и Аманда се сети за забележката на Жьонвиев „Най-привлекателният мъж в колониите.“ В същото време усети силните му ръце, които я притиснаха към мускулестото му тяло. Дишането й се учести.
— Милейди, вие сте си останала толкова смела, колкото бяхте и като дете.
— А вие сте предишният брутален тип. И даже сте станал още по-лош! Днес към всичко това трябва да прибавим и факта, че сте предател!
— Бъдете по-внимателна с подобни твърдения, мадмоазел! Аз не съм предател, а човек със собствени принципи. Нима мога да бъда наречен брутален само защото ви защитавам от нападатели? Трябва ли да стоя бездеен, когато някой се опитва да ми издере очите? Кръв ли ви се ще да се пролее, милейди?
Той продължаваше да й държи ръцете извити зад гърба, а последните думи произнесе толкова близо пред лицето й, че тя усети допира на устните му. Хладният сатен на дрехата му докосна голата й кожа — усещане, което не бе особено приятно за Аманда.
— Тейритън е пълен глупак, щом се е съгласил да размени красавица като вас за пари.
— Нямате право да го съдите.
— Така е. Всъщност той нямаше намерение да ви разменя, а искаше да притежава и двете.
Аманда се опита да ритне Ерик по пищяла, но той само се засмя и я привлече към себе си на пейката.
— Внимателно, милейди! Наистина е доста трудно човек да бъде мил с вас! Непрекъснато искате да ми причините болка.
— Вие ми причинявате болка! — отвърна Аманда, която се чувстваше крайно неудобно в скута му. Тя бе успяла да поразхлаби хватката около ръцете си, но все още бе обездвижена.
— Съжалявам. С удоволствие бих изпълнявал всяко ваше желание.
— Лъжете.
— Никога, милейди!
— Тъй като никога няма да склоня да се омъжа за вас, всяка дискусия оттук нататък е излишна.
— О, милейди! Вашите думи ме правят нещастен! — простена той в театрално отчаяние, въпреки че разговорът явно го забавляваше.
Аманда усети, че ситуацията започва да прилича на случката по време на лова преди години. Той бе големият възрастен човек, а тя малкото дете. Но сега той се допираше до нея по съвсем друг начин. На лунната светлина красивото му лице придобиваше тайнствен вид. Аманда се раздвояваше между любопитството и желанието да избяга колкото може по-бързо. Трепереща, тя се питаше как ли ще се почувства, ако той я целуне така, както бе направил Робърт.