Отново съвсем наблизо изтрещя изстрел и някакъв човек изкрещя неистово. Битката беше започнала, но все още не се бе пренесла навътре във водата. Младият капитан прилепи трескаво бинокъла към очите си.
— По дяволите! Това е Кемерън! До оръдията! Сержант, дайте заповед за стрелба!
Робърт хвана Аманда за ръката и я повлече нагоре към капитанската каюта, откъдето се разкриваше прелестна гледка към водата. В очите на Тейритън проблясваха весели огънчета. Той явно предусещаше радостта от победата.
— Той ще умре, Аманда! Обещавам ви.
Аманда усети, че ще припадне. Отново гръмна оръдеен изстрел и няколко секунди по-късно помещението се изпълни с тъмен дим.
— Няма да успеете! — възрази тя.
— О, не! Заклевам ви се, че ще го убия! — С две крачки той се приближи до нея и я взе в ръцете си. — Ще го убия и ще ви притежавам още преди тялото му да е изстинало!
Аманда се опита да го удари, но това предизвика само злъчния му смях:
— Само се молете да стане така, както ви казах, милейди. Иначе той ще ви убие, защото вече е узнал за предателството ви.
Аманда го блъсна яростно с коляно в слабините; толкова силно, че той политна назад. После тя се вкопчи в една греда, готова за следващо нападение, но в този миг вратата се отвори и там застана някакъв шотландец в униформа.
— Лорд Тейритън, търсят ви! Дойдох, за да ви закрилям, милейди. Аз съм лейтенант Падрейк Макдъгъл.
Робърт хвърли към Аманда злобен поглед, обещаващ скорошно черно отмъщение. След това с мъка се надигна и напусна кабината гордо изправен, но със стиснати зъби. Шотландецът се поклони леко и зае поста си пред вратата. Канонадата отвън започна отново. Аманда притисна ръце към ушите си и се прилепи до прозореца. С разпънати платна корабът „Добра земя“ се приближаваше към тях все повече и повече. Абордажните куки бяха приготвени. Мъжете висяха на такелажа, готови всеки миг да скочат на „Лейди Джейн“. Корабът всъщност беше собственост на Ерик, докато британците не му го отнеха. А ето че сега тя, Аманда, се намираше на борда на „Лейди Джейн“. Ерик не би повярвал за нищо на света в нейната невинност!
Трепереща, тя се обърна назад. Може би все още не е късно! Сигурно не бяха успели да се отдалечат толкова много от брега. Само веднъж да стигнеше до палубата и може би всичко щеше да й се размине. Беше невъзможно да се довери на когото и да е. Робърт вероятно нямаше никакво намерение да я предава на лорд Дънмор. А Ерик — той при всички случаи би я убил. Решена да действа, тя бързо отвори вратата, но гледката, която се разкри пред очите й, я застави за миг да замре на прага.
Наоколо всеки се биеше с всеки. Не можа да открие шотландеца. Цареше невероятен хаос. Видя как един грамаден мъжага наръга със сабята си млад капитан. Аманда трябваше бързо да отстъпи назад, защото двама заплетени в схватка бойци се срутиха точно пред нея. При това едва не се подхлъзна в кървавата локва, образувана от избликващата като фонтан кръв от гръкляна на един брадат войник. Огледа се обезумяла и се вцепени. Бе видяла Ерик.
В предната част на „Лейди Джейн“ той се спускаше с извадена сабя към лорд Тейритън. И двамата бяха отлични фехтувачи, но никой не можеше да се движи така леко и елегантно като Ерик Кемерън. От време на време лъснатите саби проблясваха на слънцето, което едва успяваше да пробие гъстия дим от гърмежите. С енергични и целеустремени удари Ерик преследваше Робърт, докато накрая успя да го натика в една теснина и Робърт се почувства безпомощен.
— Боже Господи, помогни ми! — извика Робърт високо и веднага петима от храбреците на Дънмор му се притекоха на помощ. Аманда чу безстрашния смях на Ерик и по това разбра, че той просто се забавлява от предизвикателството, което съдбата му изпраща. Опасността не го плашеше. Все пак ставаше дума за собствения му кораб.
Аманда притискаше безпомощно ръце към сърцето си, докато наблюдаваше нападенията на мъжете. Ерик отвръщаше смело на всички удари. Без изобщо да осъзнава какво върши, тя се наведе и взе една сабя. Когато отново вдигна очи, видя как Робърт Тейритън се катери по такелажа и оттам скача отвъд борда.
— Ще се бием ли, мадам?
Пред Аманда се изправи млад мъж в кожени дрехи, типични за хората от западната част на Вирджиния. Рамото му кървеше. Уплашена, Аманда проследи погледа му й едва сега забеляза изцапаната с кръв сабя в ръката си. Най-добре би било да изкрещи и да хвърли оръжието. Никога досега не бе попадала в такава кървава баня. Всъщност едва ли би могла и да си представи подобно клане. Тя поклати глава мълчаливо, но младият човек добави напълно сериозно: