Аманда се вкамени. Тя нямаше никакво желание да се срещнат, но знаеше, че няма избор. Той я държеше в ръцете си поне докато живееше в неговата къща.
Тя решително изправи гръб.
— Благодаря ти, Даниел. Идвам!
По пътя тя приглади памучната си пола и провери дали косите й са в ред. После почука и след като той се обади, влезе в стаята.
Найджъл Стърлинг седеше до бюрото си пред голяма счетоводна книга и събираше дълга редица от числа. След като свърши със сметките си, той вдигна глава и я погледна неодобрително.
— Заминаваме.
— Моля? — попита Аманда с учудване. — Но аз не искам да ходя никъде.
— Все ми е едно. Имам работа в Уилямсбърг. Губернаторът ме покани и настоя да взема и теб. Така че тръгваме.
Сърцето на Аманда се преобърна. Нямаше как повече да му противоречи.
— Добре. Кога тръгваме?
— Днес следобед. Точно в три часа.
И той се върна отново към колонките с цифри, показвайки, че не желае повече да бъде обезпокояван.
Аманда излезе от кабинета, а отвън я чакаше Даниел с уплашените си очи.
— Всичко е наред — веднага я успокои Аманда. — Днес следобед тръгваме за Уилямсбърг.
— Аз трябва ли да идвам?
— Не съм питала, но ми се струва, че просто трябва да дойдеш, иначе…
— Иначе? — повтори Даниел питаща.
— Иначе няма да издържа — завърши Аманда изречението си съвсем спокойно и избяга бързо в стаята си.
Точно в три тя бе готова за път. Беше си избрала бяла муселинена рокля на малки розови цветчета и цветна, хармонираща на роклята наметка. Беше с бели обувки и широкопола сламена шапка с пера. Даниел се беше изправила до куфарите и чакаше. Аманда я погледна и си помисли, че въпреки възрастта си тя все още изглежда чудесно в светлосивата си тясна рокля и малката шапчица, с които се бе натъкмила.
Най-после се появи и лорд Стърлинг и даде напътствията си. След като първо бе натоварен багажът, той покани дамите в колата. На Даниел беше отделен един дълъг проницателен поглед, после той сви рамене и докато се качваше, заповяда:
— Никакви разговори на френски!
— Да, милорд! — отвърна Даниел и сведе очи.
Аманда наблюдаваше сцената и изведнъж в съзнанието й изплува мисълта, че по-рано баща й е злоупотребявал с Даниел по същия начин, по който сега го прави със своята мулатка. Стана й гадно и си пожела баща й да прекара пътуването, скрит зад вестника си. Така и стана — никой не проговори до появата на първите къщи в Уилямсбърг. Даниел и Аманда гледаха през цялото време мълчаливо през прозореца. Аманда предполагаше, че в Уилямсбърг щеше да й остане много свободно време за срещи с приятели и за общи планове за бъдещето, тъй като баща й щеше да е зает със служебните си дела.
Колата спря пред канцелариите на губернатора. Аманда и баща й бяха тържествено посрещнати и отведени в залата, докато Даниел се изкачи на третия етаж, където бяха помещенията за прислугата. Аманда с интерес разглеждаше сбирката от оръжия, украсяващи стените.
— Ах, лорд Стърлинг!
Джон Мъри, граф Дънмор и същевременно губернатор на щата Вирджиния, беше висок, привлекателен мъж с рижа коса и очи с цвят на камък. На Аманда й допадаше огненият му темпераментни енергичният, но добронамерен и твърде често добре премислен и умен начин за справяне с трудностите. Той бе облечен в жълти, дълги до коленете панталони и редингот с цвят на горчица. На тила напудрената му коса бе събрана в плитка.
Усмихнат, той се поклони над ръката на Аманда.
— Лейди Аманда! Вие сте станали наистина ненадмината хубавица! Жена ми ще се натъжи ужасно, задето не може да ви види.
— О, благодаря ви, милорд! — отвърна Аманда леко смутена. — Не е ли тук съпругата ви?
— Днес следобед не се чувства особено добре — отговори той и лицето му грейна — Както може би знаете, ние очакваме дете.
— Не бях осведомена, милорд, но наистина много се радвам за вас! — С тези думи Аманда учтиво отстъпи назад, за да могат двамата мъже да разменят нужните любезности.
— Найджъл! Колко се радвам! Така свеж и бодър както винаги!
— Точно както и вие, Джон!
— Елате. Нека не оставяме чаят да изстине.
Той хвана Аманда под ръка и я изведе през голямата бална зала навън в градината. Там до маса за чай, разточително покрита с лен и сребро, вече чакаше един прислужник.
Аманда благодари учтиво, когато й подадоха чая. После, отхапвайки от сладкиша, тя си помисли, че едва ли ще може да се отърве от присъствието на баща си.
— Днес е чудесен ден, нали? — попита Джон Мъри, а Аманда се съгласи вежливо с мнението му. Тя не преставаше да се чуди на това, че непрекъснато е въвличана в разговора. Никой не посмя и да се покашля, напомняйки по този начин, че младите дами не бива да се месят в разговорите на възрастните мъже.