— Той няма да ми повярва.
— Убеди го!
— А как трябва да го направя? Може би да му се хвърля на врата?
Устата на Стърлинг се разтегли в гримаса.
— Ако е необходимо, да.
Аманда скочи възмутено.
— Ти си чудовище! — изкрещя в лицето му тя. — Нито един баща не би поискал такова нещо от детето си.
Усмивката му се разшири.
— Аз може и да съм чудовище, но ти си родена от курва! — просъска той тихо. — Това наследство в момента може само да ти е от полза.
Няколко мига Аманда стоя вцепенена, но после изведнъж се развика:
— Как можеш да говориш така за майка ми! — с ярост се хвърли тя отгоре му.
Но лорд Стърлинг я хвана здраво в железните си ръце. Стана й лошо, усещайки дъха му пред лицето си и виждайки пълните му с омраза очи.
— Може би няма да е зле да извадя камшика и да те напляскам както трябва. И не забравяй, че Дамиен ми е в ръчичките!
Аманда разбра от празния му поглед, че той мисли всичко това напълно сериозно.
— Трябва вече да се приготвяш. Дамиен е в града. Аз му съобщих за нашето пристигане и му позволих тази вечер да излезете заедно. Ще дойде да те вземе в седем часа. И да не си и посмяла да го предупредиш. Направиш ли го, знай че го убиваш на място!
След тези думи Найджъл се обърна и си тръгна. Аманда се облегна на стола си с лек световъртеж. Погледна към небето и се учуди, че слънцето все още грее и че птичките въпреки всичко си чуруликат. Какво толкова бе сторила, че баща й я презираше? Защо той нарече майка й „курва“ и защо искаше и нея да види в подобна роля? Аманда притисна длани до устата и захапа ръката си до кокал. Тайничко тя проклинаше Дамиен заради глупостта му. Но той бе един от малцината, комуто тя можеше безрезервно да се довери и чиято обич я радваше.
Сега я подхвърляха на лорд Кемерън като плячка! Да, друга по-точна дума нямаше. Щом той се стремеше към нея — пък било и само, за да я притежава — тогава във всичко случаи щеше с нещо да се издаде. Как трябва да се държи тя? Баща й нямаше представа какво се бе случило през онази нощ. Естествено, лорд Кемерън би се учудил от такава внезапна промяна.
По някое време Аманда се надигна и замислена тръгна към къщата. Тя би служила с радост на родината си и би сторила услуга на лорд Дънмор, но това, което искаха от нея, беше прекалено. Разтрепери се. А само като си помислеше за издаващото решителност лице на лорд Кемерън и за несъмнената му сила, треперенето ставаше още по-силно. С огромно усилие Аманда стигна до стаята си и се хвърли върху леглото. Страхуваше се и знаеше съвсем точно защо. Този мъж не беше глупак. Ако той само подушеше предателството или пък я спипаше…
Когато Ерик Кемерън влезе в предверието на кръчмата „Релайг“, като по заповед всички разговори замлъкнаха. На това място се срещаха хора с политически убеждения, по-различни от официалните. За тях Кемерън бе лорд, което веднага означава верен поданик на краля. Именията, които той притежаваше, също бяха от значение. Присъстващите, повечето от които бяха фермери, земеделци или пък търговци, кимнаха с респект към новия гостенин, но веднага след това отново насочиха вниманието си към чиниите и чашите бира. Лорд Кемерън се направи, че не забелязва недоверчивите погледи. Съблече горната си дреха и седна на една маса, близо до задната врата.
Старателният собственик дотърча веднага:
— Радвам се, че ни оказвате чест, Ваша светлост!
— Кажете ми, тук ли е полковник Вашингтон?
Гостилничарят се позамисли:
— Ами, не знам… аз…
— Добре, добре — чу се смях зад гърба на Ерик. Вашингтон се бе промъкнал незабележимо от частните помещения в задната част на кръчмата. Той беше висок, широкоплещ човек и бе прибрал тъмните си, но вече леко посребрени коси отзад на малка опашка.
— Той ми е приятел — обясни Вашингтон на кръчмаря. — Имаме уговорка да се срещнем. Елате, Ерик, останалите вече ви чакат.
Ерик стана и последва полковника в коридора. Вашингтон беше с няколко години по-възрастен от Кемерън. Той бе роден във Фредериксбърг, но от известно време живееше в едно прекрасно имение, наречено Монт Вернон, което бе близо до морето и много напомняше на Ерик за Кемерън Хол. Но не само приликата на домовете въодушевяваше Ерик. Харесваше му голямата обич на Вашингтон към земята и всичко, свързано с нея. Всъщност двамата мъже си приличаха твърде много и що се отнася и до старанието, което влагаха в работата си. Например и двамата бяха инвестирали в канала Охайо — Чезпийк, за да засилят експанзията на колониите на Запад зад планините. Вашингтон се бе оженил за една богата вдовица от Уилямсбърг. Марта Къстис не бе най-изящната красавица, но вероятно при нея Вашингтон намираше така необходимите му топлина и домашен уют. Ерик познаваше добре Марта и ценеше не само ума й, но и способността й да изслушва с внимание събеседника си.