Миналата година бе починала доведената дъщеря на Вашингтон и вероятно той беше преживял тази загуба много по-трагично, отколкото показваше пред хората, мислеше си Ерик, докато го следваше по коридора. Може би пък и сегашните политически затруднения просто да са за него едно отвличане от семейната трагедия. Бяха му се струпали и грижи около имението на брат му Джордж. След смъртта на брат си той наследи Монт Вернон и сега там отиваше цялата му страст. Ерик го разбираше добре, защото почти същото преживяваше и той с Кемерън Хол. Двамата мъже се бяха запознали в Уилямсбърг малко след края на Седемгодишната война и от тогава често се срещаха, за да си поговорят за отношението на краля към колониите, отношение, което те никак не одобряваха. След онази вечер в Бостън Ерик все по-често търсеше Вашингтон и различни членове от Камарата на общините, но все още не му се беше удало да спечели доверието на всички. Имаше хора, които не му вярваха.
През 1769 година тогавашният губернатор на Вирджиния, лорд Ботетур, предизвика размирици, тъй като разпусна парламента на щата заради силния протест на депутатите срещу закона за данъците. Тогава Ерик бе все още млад член на горната камара и гласът му не важеше толкова много за общото решение. По-късно везните се уравновесиха, тъй като законът бе върнат обратно. В момента парламентът също бе разпуснат, но Ерик вече имаше своето сигурно място в Съвета на губернатора. Беше му напълно ясно, че тръгва по опасен път. Заради произхода си той принадлежеше към торите, но срещата с младия печатар Фредерик Бартоломю и събитията в онази нощ го промениха много. Пламенните речи на Патрик Хенри също казаха своето. Много хора смятаха оратора за шут, подстрекаващ към ненужни бунтове, но на Ерик му допадаше силата на словото му, а също така и принципите, които застъпваше. Той се осмеляваше свободно да изразява мислите си, без да се бои за живота си, богатството или пък положението, което заемаше в обществото.
Семейството на Ерик Кемерън бе дошло във Вирджиния още в началото на 17-ти век. В сравнение с родината земите в колониите бяха нови, сурови и вълнуващи. Ерик бе учил в Оксфорд, често посещаваше владенията на семейството в Англия и беше пътувал до Франция, Италия и някои от немските държави и бе установил за себе си, че не може да обича никое местенце в света така силно, както родната си Вирджиния, където все още всичко се намираше в период на изграждане и където всеки можеше да осъществи и най-смелите си мечти. Ерик все още не смееше да го произнесе, но в сърцето си усещаше, че един ден колониите ще се отцепят от отечеството. Не можеше да се отрече, че от ден на ден противоречията ставаха все по-ясни, но въпреки това никой не искаше да вярва, че резултатът ще бъде война.
— Ето тук вътре! — изкомандва Вашингтон, бутайки вратичката към някаква малка стаичка. — Тази вечер ще трябва да се задоволите с компанията на Томас, Патрик и с моята. Всъщност аз вече се подготвям за пътуването.
— Пътуването?
— Да. Първият континентален конгрес ще се състои през септември, а там Пейтън Рандолф, Ричард Хенри Лий, Патрик Хенри, Ричард Бленд, Бенджамин Харисън, Едмънд Пендлетън и аз ще представяме Вирджиния.
— Блестящо представителство — отбеляза Ерик и в тона му личеше почитта към тях.
— Благодаря за комплимента — усмихна се Вашингтон.
Патрик Хенри, който седеше пред камината заедно с Томас Джефърсън, скокна при тяхното влизане.
— О, лорд Кемерън, добре дошъл!
Патрик Хенри бе обут в типичните за Запада панталони и малко го беше грижа за модата на цивилизацията. Пламенният му темперамент, заради който около него винаги се трупаха тълпи последователи, личеше от всеки негов жест. Радостно възбуден, Ерик прекоси помещението и му подаде ръка. Джефърсън обаче бе пълната му противоположност — спокоен, сдържан, елегантно облечен, с изискани маниери. В последно време той ставаше още по-сериозен и замислен.
— Ерик, заповядайте, изпийте първо едно бренди! — предложи му Джефърсън учтиво.
Ерик си помисли, че Джефърсън се е състарил и че може би вина за това има сериозната политическа ситуация в момента.
— Благодаря! С удоволствие ще приема предложението ви — С тези думи той придърпа стол към камината и пое чашата, която Вашингтон вече му подаваше.
— Чухме, че съвсем скоро ще тръгвате с поделенията на лорд Дънмор срещу чайените — започна Джефърсън.
Ерик кимна. Още не бе казал последната си дума, но за него всичко бе ясно.