— Това означава, че трябва да изшпионирате шпионина — пошегува се Джефърсън, но очите му останаха сериозни.
— От мен няма какво да научи — увери ги Ерик.
— Така ли? — попита Вашингтон. — Има хора, които смятат, че вие сте забъркан в нещата много повече от всеки друг.
— Днес се говорят какви ли не глупости — отвърна Ерик лаконично.
— Както и да е, внимавайте! — предупреди го Вашингтон. — Говоря ви като човек и приятел, който не ви мисли лошото.
Ерик потропа неспокойно по облегалката на стола си.
— Благодаря ви за съвета, но аз съм свикнал да внимавам! Може би ще успея с няколко лъжи да измъкна истината от дамата. — Той стана и се поклони. — Мисля, че от това ще излезе нещо интересно и вече се радвам на предоставената ми възможност.
Присъстващите приеха думите му с усмивка.
— Желая ви пълен успех на Континенталния конгрес — допълни Ерик.
— Ние също ви желаем успех в похода срещу индианците!
Ерик им отпрати приятелска усмивка и излезе от стаята. Но в коридора спря за миг, за да се подготви вътрешно за неочакваната среща с лейди Стърлинг. Усмивката му изчезна, когато си спомни за грубостта, с която тя го отхвърли. Според него междувременна нищо не би могло да се промени и това само засили подозрението му, че тя идва с коварен план. Дали ще опита да изкопчи нещо от него? Само да посмее! Но в същото време той я видя отново на стълбите и си представи, че пак я държи в прегръдките си. Нито за секунда не бе забравил искрящите й очи, сочните й устни и нарастващото любовно желание, което тя разпали у него. Той все още бе решен да я притежава някой ден.
Ерик беше убеден, че идването й не е предизвикано от кротка любов. Младата дама си играеше с огъня. И понеже веднъж се беше решила да го стори, той нямаше намерение да я отклонява, а напротив — щеше да приеме играта й. И да спечели.
ЧАСТ ВТОРА
ШПИОНКА ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ
ГЛАВА ШЕСТА
Тази вечер Аманда изглеждаше особено красива. Тя още не беше забелязала Ерик, но затова пък той можеше да я разгледа на спокойствие. Беше потънала в оживен разговор с братовчед си, а топлотата и нежността, които излъчваха очите й, показваха колко много го обича. Ерик с удоволствие би се разменил в момента с Дамиен и даже би продал душата си за един неин поглед от тези зелени очи. Разбира се, това е пълна глупост, каза си той, но в същото време трябваше да признае, че я желае със същата сила, както и преди. Не беше и помислял, че тя може да го потърси и затова беше оставил да мине време до евентуалната им нова среща. Но ето че тя отново се бе изправила на пътя му. Дали знаеше нещо за дейността на Дамиен? Дори и сърцето й да тупти все така силно за Англия, тя никога не би издала своя братовчед!
Жалко, че трябваше да я види при такива обстоятелства. Ерик беше сигурен, че възгледите й не са се променили и че усмивката й е само маска. Иначе тя никога не би се появила доброволно на място като това. Красотата беше нейното оръжие. Днес бе облечена в тъмнозелено, което подхождаше на цвета на очите й и даже го подсилваше. Тъй като нощта беше топла, тя бе наметнала на раменете си само един лек шал, но по-голямата част от ръцете и шията й оставаха непокрити. Няколко кичура се бяха отделели от вдигнатите й нагоре къдрици и се виеха по вълшебната й шия.
В тази кръчма, където и без друго рядко идваха жени, Аманда изглеждаше като екзотично птица и събираше всички погледи. Даже и придружена от братовчед си, тук тя не беше на мястото си. Изглеждаше така млада и невинна, а в същото време би могла само с една усмивка да изправи и най-опитния мъж пред непреодолими трудности. „Смелост, приятелю мой!“ — каза си Ерик. Не му липсваше самочувствие, не само защото бе по-възрастен и по-умен, а и защото бе усетил опасността и беше готов да я посрещне.
— Лейди Стърлинг! Дамиен! — извика той радостно, влизайки в кръчмата.
Дамиен стана, а Аманда подаде ръка на Ерик с прелестна усмивка.
Той се поклони учтиво и седна до Аманда.
— Радвам се, че ви виждам отново — поздрави Ерик младия човек.
— Аз също, сър!
— Признавам, че това неочаквано посещение разбуди любопитството ми, милейди — обърна се Ерик към Аманда. — На какво дължа честта? Бях останал с чувството, че вие не искате повече да ме видите.
— Така ли? — попита Аманда учудено. — Но моите намерения, съвсем не бяха такива. — Тръпка на ужас премина през тялото й, но секунда по-късно тя отново му се усмихна. Руменина покри страните й и Ерик вече усещаше неудържимо влечение към нея. Ах, как искаше да зарови пръсти в косите й, да получи още една чаровна усмивка, да я притисне до себе си и да усеща дъха й в лицето си.