— Милейди, ще трябва де се предадете!
— Ваше Височество! — извика силно някой. — Ето я! Това трябва да е тя!
Ужасена, Аманда вдигна сабята:
— Не, няма да се бия, но няма и да се предам!
И тя замахна към младежа, който бе принуден да отстъпи. Тогава Аманда бързо се обърна и се затича към капитанската каюта. Запъхтяна се опита да заключи вратата зад себе си, но не успя. Шотландецът беше вече на поста си и застана между нея и преследвачите. Той посегна към заредената си пушка, но падна, пронизан от нечия сабя. Тялото му бутна отворената врата на каютата и се строполи на пода пред Аманда.
— О, Боже! — изпъшка тя, клекна до него и затисна раната му с ръка.
В този миг разбра, че всичко е отминало. Изстрелите и дрънченето на саби вече не се чуваха. Беше настанала тишина. И преди Аманда да осъзнае какво се е случило, из барутния дим, който продължаваше да се разстила над палубата, излезе огромен, широкоплещест мъж. Той бе извънредно висок, тънък в кръста, стоеше предизвикателно с разтворени крака и създаваше впечатлението, че изведнъж на кораба се е появил великан.
Въпреки разстоянието Аманда усети напрежението, което сякаш опъваше въздуха. Трябваше, ли да се радва, че той още е жив или да съжалява, че не е намерил смъртта си? Аманда сведе поглед и се засуети около лейтенант Макдъгъл. Но лейтенантът беше мъртъв и все някога тя трябваше да приеме този факт. Ще не ще, налагаше се Аманда да обърне внимание на приближаващия се исполин.
Аманда сграбчи тежката пушка на лейтенанта и с усилие се изправи на крака. Макдъгъл не можеше повече да й бъде закрила, въпреки че в този момент тя неистово да се нуждаеше от помощта му. Втренченият поглед на великана разтърси тялото й и като остър нож премина през душата й.
Кемерън. Лорд Кемерън. Или по-точно генерал-майор лорд Кемерън, помисли си Аманда и усети, че всеки миг ще се строполи на земята.
— Ерик — прошепнаха беззвучно устните й.
— Ваше Височество — отвърна той.
Дълбокият му, леко пресипнал глас увеличи треперенето на крехкото й тяло. Без да спуска очи от Аманда, той извади от джоба на униформата си кърпа и изтри върха на сабята.
— Каква ненадейна среща! — измърмори Кемерън и прибра оръжието си. — Всъщност като адютант на генерал Вашингтон сега аз трябваше да се намирам при него. Но когато чух предупреждението на бригаден генерал Луис, командир на Гражданската защита във Вирджиния, за опасността, грозяща оръжието ни и даже собствения ми дом, разбрах, че не мога да остана безучастен! Обаче най-много ме потресе, че ние всички сме били предадени!
— Ерик…
— Както ти чудесно знаеш, през 1775 г. кралският губернатор на Вирджиния, лорд Дънмор, е бил прогонен от Уилямсбърг. Оттогава обикаля крайбрежието с кораба си и плячкосва де що свари уж в името на короната. Винаги е бил подозрително добре информиран за всичко! По Нова година срина из основи Норфолк, а сега посяга и на къщата ми!
— Ако би спрял за миг, за да ме изслушаш…
— Не, Аманда. Правих го твърде дълго. Надявах се, че ще покажеш достойнство и даже и да не бъдеш изцяло на наша страна, поне ще запазиш неутралитет. Но сега вече знам какво мога да очаквам от теб! — Ерик говореше бавно и спокойно, но зад думите личеше огромното емоционално напрежение. — Хвърли оръжието! — заповяда той с предупредителен тон.
Отчаяние пропълзя в душата на Аманда. Тя беше избрала своята страна в конфликта и нямаше нищо общо с предателството. Вдигна глава и се опита да прикрие страха си. По-рано всичко беше като игра на шах — първо единият мести фигурата, после другият. Ерик винаги я беше предупреждавал, че тръгне ли тя след него, един ден ще трябва да плати за безумството си. И ето сега той си мислеше, че я е хванал в безчестие, но всъщност тя беше напълно невинна.
Той се издигаше заплашително над нея. Под дългия до коленете прилепнал бял панталон изпъкваше ясно мускулестото му тяло, а горната част на униформата с еполетите подчертаваше още повече широките му рамене. Ръкавици скриваха ръцете му, но Аманда можеше да си ги представи, толкова добре го познаваше. Изпитала бе и силата му, и нежността му. Но в този момент за нея имаше значение само суровият му поглед. Стоманеносивите му очи искряха със сребърен блясък от гняв. Аманда усети, че е пленена. Тя съвсем беше забравила за оръжието в ръката си. И въпреки че не знаеше как се борави с него и вече бе отмаляла от тежестта му, нямаше никакво намерение да го хвърли, само и само да не се покаже слаба пред Ерик.
Може би най-добре щеше да бъде, ако се беше разкрещяла и му беше обяснила, че винаги е била лоялна спрямо Англия. Правила е само това, което е повелявало сърцето й и той добре го знае. Аманда беше сигурна, че Ерик уважава убежденията й и че ядът му е насочен главно срещу акта на предателството.