— Както виждам, добре познавате къщата.
— По-рано и аз често бях канен там — отвърна й Ерик усмихнат. Беше добре да знае къде може да открие Аманда. — Твърде лесно ви простих, нали. Колата ме чака отвън. Ако желаете, вашата може да ни последва.
Дамиен беше радостно възбуден, а Аманда вече се бе примирила със ситуацията, тъй като знаеше, че не й остава друг избор. Ерик изведе двамата навън, където кочияшът го чакаше, готов всеки миг да скочи и го обслужи.
— Благодаря, Пиер. Ще се справя сам.
— Oui, Ваша светлост.
Ерик отвори вратичката на каретата и смъкна помощните стъпала. Качвайки се, Аманда го докосна и той вдъхна омайващото ухание на косите й.
— След вас, Дамиен.
Ерик се качи последен и потропа по покрива. Колата тръгна. Пътуването бе съвсем кратко, тъй като къщата му се намираше близо до двореца на губернатора, но въпреки това Ерик имаше достатъчно време, за да наблюдава нервната превъзбуда на Аманда. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред, но все още не успяваше да определи точно какво.
Пристигнаха и Пиер отвори вратичката. Ерик скочи навън и подаде ръка на Аманда. С огромна мъка ръката му се отдели от талията й. При всяко ново движение той усещаше, че желанието му да я притежава става все по-непреодолимо. Тъмните й очи изглеждаха още по-големи на лунната светлина, но изразът на лицето й все още говореше, че тя не гори от страст по него. За щастие той владееше до съвършенство изкуството да се самокотролира, иначе отдавна би изгубил ума си по нея и би се подвел по играта й.
Мършава жена с боне на главата отвори вратата.
— Лорд Кемерън, не ви очаквах толкова рано, — каза тя, докато взимаше шапките и връхните дрехи в преддверието.
— Но, Матилда! Аз обещах, че ще се върна навреме! Това са лейди Стърлинг и братовчед й Дамиен Розуел.
Аманда не обърна почти никакво внимание на поклона на Матилда, тъй като впери очи в прекрасната колекция от оръжия и в разкошната подредба на залата. Само яворовият шкаф струваше цяло състояние, да не говорим за сребърните свещници под картините.
— Оттук, лейди Стърлинг — измърмори Ерик и въведе гостите си в разкошно подредена стая, чиито стени бяха покрити с книги. До мраморната камина имаше масивно бюро и голям глобус. Докато Ерик им посочваше уютно подреден ъгъл за сядане, Аманда усети ръката му на гърба си и блесналия му поглед. Сякаш само чака удобния миг да нападне, помисли Аманда, но въпреки зловещата игра милото изражение не слизаше от лицето й. Дамиен й беше не само братовчед, но и най-верният приятел, затова изпаднеше ли той в беда, тя трябваше да бъде готова на всичко, за да му помогне. За съжаление не беше успяла да се запознае с нито един от приятелите на лорд Кемерън, но трябваше да запази добрите си отношения с него заради бъдещите срещи.
— Седнете, милейди! — покани я той, посочвайки към тапицираните столове.
Аманда опита да се усмихне, но играта на безгрижие вече не й се удаваше така леко.
— Прекрасна къща! — отбеляза Дамиен въодушевен.
— Благодаря за комплимента, Дамиен. Ще пиете ли едно бренди? Бих ви предложил чай, милейди, но за съжаление съм се присъединил към бойкота и вече не го купувам.
— Аз също бих взела чашка бренди — отвърна Аманда със сладка усмивка.
— Не вярвам! — засмя се Дамиен.
— Защо пък не? — попита тя, продължавайки да се усмихва, но очите й сякаш горяха. И двадесет чаши щяха да са й малко, за да забрави насилието, което извършиха над нея!
Лорд Кемерън вдигна учудено едната си вежда, но после напълни три чашки с бренди. После погледна Аманда дълбоко в очите, подавайки й чашата а когато пръстите им леко се докоснаха, тръпки разтърсиха тялото й. Той застана плътно до стола й и сякаш тъмната му фигура се издължи. Очите му я гледаха очаквателно, сякаш се надяваха на отговор от нейна страна.
— Благодаря ви. — Тя пое усмихнато чашата.
След това дойде ред на Дамиен, който също благодари и продължи да разглежда книгите. След това се приближи до глобуса и го завъртя.
— За завиждане сте, лорд Кемерън — установи Дамиен. — Тази къща е приказно хубава!
— О, много ви благодаря — отвърна Ерик отсъстващо, тъй като очите му не слизаха от Аманда. Тя с удоволствие би се измъкнала от погледа му, но тази вечер той сякаш я бе омагьосал. — Играете ли шах, лейди Стърлинг?
— Да.
— Искате ли да си премерим силите?
За шаха ли се отнасяше този въпрос? Тъй като Аманда не знаеше точния отговор, само вдигна рамене.
— Ако това ви забавлява.
Ерик мълчаливо стана и отведе Аманда до малка масичка, чийто плот представляваше дъска за шах. Фигурките от слонова кост се намираха в малки чекмеджета отстрани на масичката. Аманда седна там, подреди фигурите и изведнъж се почувства ужасно несигурна, може би от това, че беше прекалено близо до Ерик.