— Вие сте на ход — обяви той.
По време на първите ходове, които бяха напълно механични, Аманда наблюдаваше внимателно ръцете на Кемерън. Те бяха големи, силни, почернели от слънцето. Аманда забеляза, че Ерик следи погледите й, притесни се и направи първата грешка, която бе веднага шумно отбелязана.
— В любовта и на война, а също така и при играта на шах е опасно и за секунда да се разсееш!
— Но истинската игра все още не е започнала, милорд. Може би много по-бързо, отколкото си мислите, ще ви се наложи да се отбранявате.
— Та нима аз съм нападал?
— Искате ли да победите? — попита тихо Аманда.
Лениво усмихнат, Ерик се облегна назад.
— Аз винаги побеждавам, лейди Стърлинг.
— Винаги ли?
— Винаги.
Аманда отмести очи от него и се съсредоточи върху играта. Колкото повече напредваха, толкова по-замислени ставаха и двамата и паузите между отделните ходове се увеличаваха.
— Това се казва мислене с няколко хода напред — отбеляза Дамиен, поглеждайки към дъската. Думите му бяха насочени към Ерик.
— Е да, понякога минават часове, а друг път даже дни, докато успееш да се добереш до целта. Но за съжаление сега нямам много дни на разположение.
— Колко жалко! — извика Дамиен. — С удоволствие бих разгледал Кемерън Хол!
— Няма нищо по-лесно от това, скъпи ми Дамиен. Каня ви най-любезно да разгледате имението и да стоите толкова дълго, колкото ви сърце иска, даже и ако не съм тук.
— Това е изключително великодушен жест и аз съм ви много благодарен, милорд.
— Удоволствието е мое — каза Ерик и с енергичен ход обяви шах.
Тя реагира бързо, но това й струваше още една фигура.
— Бъдете по-предпазлива, милейди! Ще пробия отбранителната ви линия.
— Още не съм победена, милорд!
— Нямаше да сте достоен съперник, ако се предадете толкова рано.
Аманда сбърчи вежди, тъй като разбра, че казаното не се отнасяше до шаха. Единствен Дамиен дори и не подозираше многозначителността на разговора им.
След час те стигнаха до патова ситуация. Дамиен вече едва изтрайваше и чакаше с нетърпение да свършат.
— Библиотеката ви наистина е много впечатляваща — каза той въодушевен.
— Така ли мислите? Видях, че разглеждате книга по ботаника. Имам още една, но тя се намира горе на втория етаж. Ако желаете, бихте могли да разгледате и нея.
— О, да! С огромно удоволствие! — зарадва се Дамиен.
— Тогава заповядайте. Аманда, ще ни извините ли за миг?
— Разбира се — измърмори тя. Изведнъж сърцето й се разтуптя и тя едва изчака двамата да напуснат стаята. Скочи веднага, изтича до бюрото и дръпна бързо голямото чекмедже. Но там имаше само сметки и други подобни хартийки. Списък на запасите от вино допълваха „предателското“ съдържание.
Едва в едно от страничните чекмеджета тя се натъкна на писмо, което явно беше от Бостън. Но тъй като чу, че мъжете се връщат, тя бързо пъхна плика в джоба на широката си рокля. Тихо затвори чекмеджето и се върна на мястото си.
— Сигурен съм, че книгата ще ви хареса — казваше Кемерън, отваряйки вратата. — Както виждам, вие обичате земята.
— О, да — увери го Дамиен. — Само конете ме интересуват повече.
— Напомняте ми моя приятел полковник Вашингтон. Той също е голям почитател на конете, а голямата му страст е ботаниката.
— О, значи съм най-намерил най-подходящата компания! — зарадва се Дамиен.
Най-подходящата компания за бесилката, рече си Аманда, но веднага се помъчи да подтисне мрачните си мисли. Сърцето й се разтуптя лудо като си представи как Ерик я претърсва и триумфиращо измъква от джоба й откраднатото писмо, и после дългите му пръсти се увиват около шията й и я душат.
— Аманда, струва ми се, че вече трябва да си тръгваме. Баща ти сигурно се безпокои.
И сигурно ще бъде по-опасен от всеки друг път. Дамиен не изрече тия думи, но Аманда знаеше, че си ги мисли.
— Добре, да тръгваме — съгласи се тя, усещайки върху себе си многозначителния поглед на Ерик. Когато се ръкуваха за довиждане, тя имаше чувството, че ръката й завинаги ще остане в неговата. Пръстите му сякаш изгаряха нежната й кожа.
— Благодаря за посещението, милейди. Съжалявам, че сте се настанили при губернатора. С удоволствие бих ви поканил в Кемерън Хол.
Аманда се почувства неловко, като се сети за писмото в джоба си. Прииска й се да изчезне колкото се може по-бързо.
— И аз ви благодаря — отвърна тя припряно.
Кочияшът на Дамиен беше задрямал и Аманда забеляза с радост колко внимателно братовчед й го събуди. Един толкова добър младеж не би могъл да бъде предател!