Студен ужас стегна сърцето на Аманда.
— Но аз не искам да се омъжвам за него! — извика тя.
— Ще правиш това, което аз ти кажа!
Аманда стисна здраво зъби. Как й се искаше просто да избяга, но знаеше, че трябва да внимава заради Дамиен. Изтича нервно нагоре към стаята и щом влезе вътре, ядосано блъсна вратата зад себе си. Хвърли се отчаяна върху леглото и в този миг отново усети писмото в джоба си. Сърцето й пак заблъска лудешки. В момента тя държеше съдбата на Ерик в ръцете си, но и при най-добро желание не можеше да каже какво смята да прави с нея. Галейки плика, тя отново се сети за горещата му целувка и за допира на ръцете му. Не, нямаше какво да се колебае повече. В края на краищата животът на Дамиен и този на Ерик стояха един срещу друг.
Тя разгледа внимателно плика. В единия ъгъл бе написан адресът на някой си Фредерик от Бостън. С треперещи пръсти тя бръкна вътре. Вътре нямаше нищо.
Безпомощна, Аманда се отпусна назад в леглото и се разсмя до сълзи. По някое време се успокои и стана съвсем сериозна. Може би трябваше да изчака. Но сега вече бе твърде късно и тя нямаше как да се откаже от играта. Трябваше да иде в неговата къща и да му даде обещание, което по-късно нямаше да спази. Боже, каква ужасна комедия й предстоеше.
ГЛАВА СЕДМА
На вратата се почука тихо. Аманда мушна плика в джоба си и стана.
— Да — извика тя силно.
— C’est moi, Danielle.2
Аманда отвори вратата и в стаята влезе Даниел, облечена в светлосиня рокля. Носеше и снежнобяла престилка.
— Добре ли прекарахте вечерта, ma petite? — попита тя и докосна страните на Аманда.
— Да, много добре — излъга Аманда, но пресилената й усмивка издаде. — Ти знаеш колко много обичам Дамиен.
Даниел само кимна с глава и без да каже нито дума, донесе от съседната гардеробна копринена нощница, украсена с нежни дантели.
— Лорд Стърлинг наистина ви купува само най-хубави дрехи! Имаше ли отново някакъв спор между вас?
— Нищо особено. Както обикновено — каза Аманда, вдигайки рамене.
— Не е вярно — отвърна Даниел. — Откакто пораснахте, става все по-лошо. — Тя погледна умислена момичето, което беше отгледала като свое дете. — Още преди години трябваше да го убия.
— Даниел! — извика Аманда уплашена. — Не смей и да си помислиш такова нещо! Просто ще те обесят, без да им мигне окото и даже Бог няма да може да ти помогне!
— Но тогава няма да може да ви тормози!
Аманда почувства, че при тия думи цялата се разтреперва.
— Той нищо няма да ми направи, защото в края на краищата е мой баща! — каза тя смело, но в същия миг си спомни, че точно родният й баща беше нарекъл майка й курва.
С помощта на Даниел Аманда успя да се измъкне от роклята си. После скръсти ръце и попита:
— Каква беше майка ми, Даниел?
— О, тя беше прекрасна жена! — отвърна Даниел нежно. — Очите й бяха с цвят на море, а косите й — като слънчев залез. Често се усмихваше и беше много миролюбив човек, но беше способна и на дълбоки чувства. — Даниел прекъсна разказа си, когато Аманда съблече и долните си дрехи. — От главата до петите вие сте нейно копие, Аманда, и затова…
— Затова?
Даниел поклати глава:
— О, тя беше винаги така мила с Пол и с мен.
— Кой е Пол?
— Брат ми се казваше Пол. Той почина преди вие да се родите.
Докато говореше, Даниел събираше дрехите и обувките на Аманда и ги подреждаше в шкафа.
— Беше ужасно, когато ни прогониха от Нова Скотия. Отначало ни управляваха французите, после дойдоха англичаните. Когато избухна Седемгодишната война, вече никой за нищо не ни се доверяваше. Тогава просто ни взеха земята и ни изгониха оттам. Живеехме в Порт Анри — имение, наречено на името на прадядо ми. Англичаните ни събраха в Порт Роял и ни натовариха като говеда на кораби, които трябваше да ни отведат на юг. Умирах от глад, когато спряхме в Уилямсбърг. Вашата майка помоли баща ви да приеме някои от нас, бегълците. Така Пол и аз се озовахме в новата си родина.
Аманда усети, че в нея всичко се свива на топка, слушайки за несправедливостите, които народът на Даниел е трябвало да понесе. Много от заселниците тогава са отказали да приемат в домовете си бежанци, така че те е трябвало да продължат нататък. Но малко от тях са успели да достигнат френските селища в западните и южните области.
Даниел въздъхна дълбоко: