— Но всичко това стана през 1753 г., когато вие още не сте била родена.
— А майка ми наистина ли е била толкова добра и състрадателна, както я описахте?
— Тя беше ангел във всяко отношение — кимна Даниел. — Защо, нима някой друг ви е казал нещо различно?
Аманда поклати енергично глава и тъй като не искаше повече да измъчва добрата Даниел, премълча думите на баща си.
— Не, просто исках да си поговорим за нея.
— А сега ви желая лека нощ, мила моя! — каза Даниел и, изпълнена с обич, погали Аманда по косите. Тръгна към вратата, но малко преди да я достигне, се обърна още веднъж. — Колко време ще останем тук?
— Аз… аз не знам — отговори Аманда. — Лорд Кемерън ме покани да погостувам в имението му на Джеймс Ривър. Може би ще отидем там.
Очите на Даниел се разшириха от радост.
— О, наистина ли? И без баща ви?
— Да.
Даниел кимна доволна с глава.
— Този лорд Кемерън ми се нрави значително повече от лорд Тейритън.
Робърт. Споменът за него не можеше да бъде така лесно изтрит от сърцето й. Тя толкова често си бе представяла чудни картини от техния бъдещ живот!
— Лека нощ, Даниел! — отвърна Аманда рязко. Прислужницата се поклони, за да си тръгва, а Аманда добави троснато. — Съжалявам, Даниел, но аз обичах този човек. А пък лорд Кемерън, той… той сигурно е бунтовник.
— Може би просто има свой възглед за нещата. Британците ми отнеха всичко, което притежавах, а французите не пожелаха да ме защитят. А сега, като слушам какво говорят хората по улиците, бих дала правото на хора като лорд Кемерън.
— Сега вие сте жител на Вирджиния.
— Аз съм американка — каза Даниел с тихо достойнство. — Който победи във войната, става герой, а който има нещастието да бъде от другата страна, той веднага е обявен за предател! Този лорд Кемерън ми изглежда честен човек с развито чувство за справедливост. Щом ви е казал, че ви обича, това означава, че никога не би ви изоставил, както вече направи другият — добави тя бързо, преди да напусне стаята.
Аманда внимателно спусна резето след нея, а след това се вмъкна под завивките. „По дяволите, но аз няма да се откажа! Той е бунтовник и аз ще сторя това, което считам за свой дълг!“ — говореше си тя тихо, преди да затвори очи. Но за сън и дума не можеше да става. Вместо това в главата й непрекъснато се появяваха сцени от следобеда, когато баща й я заплашваше в градината. И от време на време й се мярваше лицето на Ерик. Той я гледаше хладно, сякаш знаеше вече всичко за нея. Аманда усещаше, че той подозира нечистата игра. „Шах мат, милейди!“
По едно време Аманда подскочи. Сигурно беше заспала и се събуди от необичаен шум. Откъде ли идваше този шум? Огънят беше почти изгаснал. Прозорецът бе леко открехнат. Белите завеси слабо се полюшваха. Аманда можеше да се закълне, че когато си лягаше, прозорецът беше плътно затворен.
Тя трескаво отхвърли завивките и се втурна към прозореца. Наоколо нямаше нищо съмнително. Но изведнъж усети зад себе си някакво движение. Аманда се обърна, но тъй като лунната светлина блесна в очите й, тя не можа да различи кой е там.
— Кой, кой е? — прошепна тя.
Изведнъж Аманда разпозна сянката, която се хвърли отгоре й. Понечи да изкрещи, но една ръка запуши устата й. Ярост изпълни сърцето й. Тя се блъсна в тъмното тяло, но нищо не помогна, за да се измъкне от хватката му. Тя усети, че я повдигат и хвърлят в леглото. Опита се да се изплъзне, но сянката отново я хвана, метна я брутално в леглото и се озова отгоре й. Тя замята глава като диво зверче, търсейки глътка въздух. Времето, през което се освободи, бе твърде кратко, за да извика. Устата й пак бе запушена, а железните ръце се плъзнаха около талията й. Аманда се опита да удря и дращи, но тогава сянката хвана китките й, така че тя се отпусна безпомощно на леглото, притисната към възглавницата.
— Шт! — просъска сянката и дъх на тютюн и бренди се разстла над лицето на Аманда. Тя се опита да хапе, обръщайки отчаяно глава, но нямаше голям успех. Само дето нощницата й се свличаше все по-надолу.
— Милейди, положението е сериозно! Няма смисъл да се съпротивлявате повече!
Аманда се вкамени, тъй като нападателят не бе никой друг, а самият лорд Кемерън. Тя изпадна в дива паника и отново се опита да се освободи, но той отпусна тежкото си тяло върху й и тя вече едва си поемаше дъх. Очите му блеснаха студено на лунната светлина.
— Укротете се най-после! — заповяда той и я погледна съзаклятнически в лицето, отпускайки бавно ръцете й.
— Оставете ме веднага на мира или ще викам! — изхлипа Аманда.
— Точно от това ме е страх.
Тя се размърда, за да си поеме дъх и изведнъж усети до гърдите си хладното острие на нож.