— Вие никога не бихте се осмелили да го направите! — проплака Аманда, преодолявайки първото вцепенение. — Не и една невинна жена!
— Но вие не сте невинна!
Той знаеше всичко! Сигурно я беше наблюдавал. Леден ужас сграбчи Аманда.
— Как изобщо си позволявате да влизате тук по този начин! Ще викам, ще събера цялата къща и ще накарам да ви обесят!
— А как тогава да повярвам на сладкото ви извинение? — иронизира я той. — Исках само да ви предупредя, милейди. — И той отново плъзна студеното острие по кожата й.
Аманда щеше да изкрещи от страх, но неговата ръка се оказа по-бърза. Той откъсна с ножа част от нощницата й и докато Аманда схване, какво точно се случва, видя, че гърдите й са вече голи.
— Ако не се укротите, ще ви разкарам гола из целия град. При всички случаи хората няма да изпуснат подобна гледка, тъй като в момента торите не са любимците на града.
— Не бихте могли…
— Не ме подтиквайте към подобни действия, защото не се знае какво още може да ми дойде на ум.
— Мръсник…
— Ето че отново започвате! Предупредих ви! Престанете най-после!
— Никога… — и тя заблъска глава като побъркана.
— О, ще го направя! — противопостави й се Ерик, оставяйки я да буйства колкото ще. Но не изпусна нито за миг китките й. Тежестта на тялото му вършеше останалото. — А сега застанете кротко!
И наистина Аманда утихна изтощена, изпотена и зачервена от срам. По време на буйството си тя бе осъзнала, че лежи под него с голи крака и гърди и че той необезпокояван може да я наблюдава. Беше усетила и силното му, мускулесто тяло, натиска на бедрата му, допира на члена му. Прииска й се да избяга колкото се може по-надалеч.
Аманда кимна с глава, че се предава и той отдели ръката си от сочните й устни.
— Няма да крещя. Заклевам се!
Той я погледна изпитателно и се отдръпна назад, но така че тя все още оставаше затисната между краката му.
— Какво искате? — попита Аманда с хриптящ глас.
— Много, но на първо време писмото си.
Аманда се сви виновно, но изведнъж с учудена усмивка попита:
— Защо смятате, че…
— Не смятам, а знам. И оставете, за Бога, тази невинна физиономия! Вие лъжете и двамата знаем, че е точно така. Дайте ми писмото, докато не ми е хрумнало нещо друго.
Аманда го мразеше, защото я беше разкрил твърде бързо.
— Вашето държание не може да бъде наречено цивилизован подход, лорд Кемерън! — просъска тя през стиснати зъби.
— В момента нямам повод за вежливости! Не съм глупак! Запомнете го добре! А сега ми дайте писмото!
— То… вече не е у мен.
Той я сграбчи, вдигна от леглото и я разтърси като разярен звяр. След това изведнъж я пусна, така че тя да падне.
— Напълно е възможно заради игрите ви някой ден и да си загубя главата, но няма да позволя това да се случи на други! Къде е пликът?
— Дадох го на баща си.
— Отново лъжете! — каза той и сякаш случайно отново погали бузата й с ножа.
— Не ми вярвате? — попита тя предизвикателно.
— Не. — Очите му светнаха с опасен блясък. — И сега ми идва на ум нещо друго!
Тя не разбра точния смисъл на думите му, но като чуваше заплашителния му тон, нямаше и желание да узнае истината.
— Пликът… той е в джоба на роклята ми.
Той скокна светкавично и вдигна и Аманда от леглото. Тя събра разкъсаната си нощница и така двамата застанаха пред шкафа с дрехите в съседното помещение. Тя измъкна роклята, а той започна трескаво да търси джоба, скрит между гънките на широката й пола. Нервно измъкна плика и върна роклята обратно в шкафа.
— Защо го взехте?
— Защото… защото вие сте бунтовник. А сега изчезвайте!
— Така ли? И искахте може би да го докажете?
— Не! — извика тя уплашено. — Аз… аз само…
— Какво?
— Махайте се или ще викам! — Тя бавно отстъпваше назад, но страхът й вече не бе така смразяващ.
— Защо не дадохте плика на баща си? — попита Ерик, следвайки я бавно.
— Просто не успях.
— Отново лъжете!
— Добре тогава. Исках първо аз да го прочета, но както сам виждате, пликът е празен. Защо изобщо дойдохте, като знаете, че писмо няма?
Той се приближи до леглото и седна, без да изпуска Аманда из очи.
— Заради адреса.
Погледът му я накара да потрепери.
— Там е името на Фредерик, нали? Печатарят от Бостън. „Индианецът“ от пристанището? — Тя преглътна, тъй като хладните му очи я накараха да се почувства несигурна. — Тъй като вече получихте, каквото търсихте, може да си тръгвате.
Той поклати глава:
— Още не съм решил какво да правя с вас.
— С мен? — тя отметна глава назад.
— Да, вие пребъркахте вещите ми и ме ограбихте.
— Ако до две минути не напуснете стаята, ще се разкрещя, докато се събере тук цялата британска армия!