Смелост беше нужна на Аманда, за прикрие изумлението си. Сладострастните огънчета в малките му очички предизвикаха у нея такова отвращение, че й се наложи здравата да преглътне. За късмет на верандата се появиха и другите господа и така я спасиха от неудобното положение!
— Колко… вълнуващо — изрече тя с мъка и изтръпна, представяйки си месестите му ръце върху кожата си. По-добре да умре! — Наистина е много вълнуващо, но вие сам разбирате, че е невъзможно да чакаме толкова дълго.
— Какво да чакаме? — попита любопитно Найджъл Стърлинг.
Аманда навлажни с език устните си и не пропусна да види смръщването на Ерик. Тя още веднъж се усмихна на Хейстингс, изразявайки съжаление, шмугна се покрай него, отиде при Ерик и го хвана под ръка.
— Ние… ние решихме, че е невъзможно да чакаме до връщането на Ерик и затова ще идем под венчилото, преди той да тръгне.
— Моля? Но ние ще тръгнем след няколко дни!
— Да, да — мърмореше Ерик, а очите му блеснаха доволно. — Наистина веднага трябваше да ви го съобщим — и той погледна предизвикателно към Аманда. — Мисълта, че аз бих могъл и да загина, ни накара да достигнем до това решение. Бих искал, ако нещо се случи с мен, да оставя поне един наследник след себе си.
— Но да се вдигне сватба толкова бързо е невъзможно — заекна Стърлинг.
— Но, сър! Лорд Дънмор ще ни даде извънредно разрешение, а церемонията в църквата Бърт Парис ще бъде по-скромна.
— Това е твърде необичайно! — опита се да протестира лорд Стърлинг безуспешно.
— Идеята започва да ми харесва — отбеляза губернаторът.
— Ще омъжим нашата най-вярна роялистка с големия неверник и така ще се опитаме да го държим под наш контрол. Прекрасна идея, нали?
Като че никой не забеляза нарастващото напрежение, тъй като всички се засмяха.
— При тези обстоятелства Аманда ще трябва да се върне бързо с мен в Уилямсбърг — заяви остро Найджъл Стърлинг.
— О, не! — противопостави се Ерик неприлично бързо. И за да поправи грешката си, продължи: — Предполагам, че няма да имате нищо против тази вечер да сте мои гости. Утре сутринта ще се върнем в града всички заедно.
— Чудесна идея! — похвали го губернаторът и удари Стърлинг здраво по рамото. — Поздравявам ви, Найджъл! А сега да пием за вашия зет и бъдещите внуци! — при тези думи той го хвана под ръка и го дръпна обратно в стаята. Въздишайки дълбоко, след тях тръгна и Хейстингс, като хвърли последен поглед към младите хора.
Когато най-после останаха сами, Аманда се опита да се отскубне от хватката на Ерик, но той не й даде. Тя отметна къдриците си назад и го погледна право в очите.
— Аз съм удивен и се питам какво ли предизвика тази внезапна промяна в мнението ти. Дали пък изведнъж не си открила, че ме обичаш?
— О, не! Открих двойната брадичка на лорд Хейстингс — призна си тя.
Ерик се засмя и на страните му се появиха трапчинки.
— И няма ли да съжаляваш за решението си?
Тя едва успя да си поеме дъх. След това тръсна глава.
— Не, не, няма да съжалявам.
— Говориш така, сякаш тръгваш на екзекуция.
— Точно така се чувствам.
Той се засмя от сърце, после вдигна брадичката й с един пръст, за да може да я погледне в очите.
— Напразни са опасенията ти. Всичко ще бъде чудесно!
— Не вярвам. Щастието винаги стои далеч от жената.
— Ще видиш — Той погали нежно шията й с върховете на пръстите си, но когато и устните му тръгнаха по същия път, стана нетърпимо. Тя преглътна шумно и се опита да го отблъсне. Объркан, той хвана ръцете й и я притегли към себе си. — Какво има?
— Не бива… Не бива да правим това! — рече тя със зачервено лице.
Той я дръпна енергично към себе си, вгледан в разтревоженото й лице.
— Не бива? Мила моя, ти не си ми любовница, която съм открил и използвам за удоволствие и която по-късно ще захвърля. Ние ще се оженим, съкровище!
— Пусни ме! Моля ти се! Още не сме се оженили! — сведе тя клепачи.
Той нямаше никакво намерение да й се подчини.
— Но утре ще сме! И после няма да има връщане назад. Женя се за теб, защото те искам! Разбираш ли?
— Хм, да — изсумтя тя и се измъкна от прегръдката му. После се спусна стремглаво по стълбите. Той постоя още една секунда и влезе обратно в къщата.
Тази вечер Аманда поръча да й поднесат вечерята в стаята, тъй като желаеше да остане сама. Беше изключително нервна и не посмя да попита Даниел кой е бил тъмнокосият мъж, с когото бе разговаряла сутринта. Като животно, затворено в клетка, тя се мяташе от единия ъгъл на стаята в другия. Притихнала, Даниел слушаше самообвиненията й, но и двете знаеха, че изход от ситуацията няма.