Някой почука на вратата и Аманда спря насред стаята. Още преди да попита кой е, вратата се отвори и в стаята влезе баща й, изгонвайки Даниел с краткото: „Вън!“
— Значи утре ще се ожениш? — избухна той.
— Да, татко. Самият ти го поиска.
— Така е. Но трябва да запомниш, че даже и да станеш негова жена, пак си оставаш моя дъщеря.
— Какво искаш от мен?
— Ще правиш това, което аз ти наредя!
Аманда се усмихна, тъй като в едно отношение тя бе доволна от предстоящата сватба, а именно, че Ерик Кемерън би я защитил от целия свят.
— Както знаеш, той е влиятелен човек и няма да се съгласи с това условие.
— Но и той не би могъл да спаси главата на Дамиен Розуел от примката на палача! — Стърлинг видя, че тя пребледня, но въпреки това продължи в същия тон. — На този поход Дамиен ще придружава Кемерън. Знаеше ли това? Не? Така си и мислех. Трябва с напрежение да очакваме края на всичко това! — Той се обърна и тръгна към вратата. — Не забравяй, че щастието ти все още е в моите ръце, детенцето ми!
Стърлинг излезе от стаята, а Аманда се отпусна замаяна на леглото. Оказа се, че Ерик Кемерън не би могъл да я защити от всичко на този мръсен свят!
На другата сутрин Даниел, дойде навреме, за да събуди Аманда. Полуразсънена, тя се остави да я облече. Даниел беше избрала сивосиня рокля с дантели, украсени с малки перлички. После среса косата й да се спуска по гърба като огнен водопад. Младоженката слезе по стълбата, където вече се бяха събрали сватбарите. Когато видяха Аманда, те вдигнаха тост за бъдещата лейди Кемерън. С пребледняло лице Аманда им благодари учтиво, но силите не й стигнаха да се усмихне.
Настроението не стана по-весело и по време на пътуването към Уилямсбърг. Аманда остана сама с Даниел, тъй като Ерик отиде да урежда церемонията. Даниел се радваше на сватбата, но бързината, с която всичко се подготвяше, видимо я притесняваше.
— Най-малкото от този ден нататък ще се измъкнете от лапите на онова чудовище — въздъхна тя.
„Онова чудовище“ беше баща й. За съжаление Даниел се заблуждаваше, тъй като не можеше да се каже, че Аманда му се е изплъзнала.
При пристигането им в Уилямсбърг те бяха сърдечно посрещнати от жената на губернатора, която по-късно също помогна за тоалета на булката.
— Надявам се, че при последното ви посещение тук съпругът ми ви е посрещнал любезно и ме замествал както се полага.
— О, да. Беше много мил — отвърна Аманда учтиво. Той само бе заплашил, че ще отнеме живота на братовчед й, и го беше направил по особено мил начин.
Предложиха на Аманда чаша бренди за освежаване.
— Чудесно средство срещу страх! — Нямаше нужда повече да я подканят. Тя глътна брендито на един дъх.
Въпреки че венчавката бе обявена в последния момент, в църквата не можеше да се намери празно място. Много от представителите на разпуснатата камара на общините се бяха събрали там. Странна сбирщина, мислеше си Аманда, пристъпвайки под ръка с баща си. Губернаторът се смееше и шегуваше с тия хора, сякаш не беше той човекът, който разпусна камарата. Изобщо правеше им се на добър приятел. Лейди Жьонвиев също беше дошла и стисна леко ръката на Аманда, като се промуши до нея. По едно време съзря и засмяното лице на полковник Вашингтон, който кимаше окуражително на Ерик. Само Дамиен го нямаше никакъв и това обезпокои Аманда, тъй като го беше поканила специално.
Когато Найджъл Стърлинг положи ръката й в десницата на Кемерън, на Аманда й се стори, че ще припадне. Но нищо подобно не се случи. Вместо това свещеникът се приближи към тях и прехвърли през ръцете им бяла лента. После започна нещо да говори, но думите му преминаваха покрай ушите й. В малката църква бе нетърпимо задушно. Изведнъж Аманда чу ясния глас на Ерик да изрича сватбената клетва. След миг дойде нейният ред и Аманда се учуди на спокойствието, с което произнесе необходимите думи. Тя се закле да обича този мъж, да го почита и да му се подчинява. За момент пред нея се мярна ухиленото лице на свещеника, след което единственото, която тя усещаше, бяха устните на Ерик, притиснати до нейните. Последва дълга, отнемаща дъха целувка.
С пронизителен вик Жьонвиев се хвърли отгоре й, прегърна я, а след това се спусна да поздравява и младоженеца. Държанието й не бе съвсем в рамките на добрия тон, но в общата радост, която настана, никой не й обърна внимание. Първите, — които поднесоха благопожеланията си, бяха лорд и лейди Дънмор. След тях се заредиха и всички останали, така че в един момент двойката младоженци бе почти задушена от тълпата.