Този спомен щеше да го следва неотлъчно — нейната дива, огнена коса, зелените й очи, босите нозе и тънкото й тяло в белия халат. Аманда му подаде чашата и това предизвика възторжени викове сред войнишките редици. Докато Ерик пиеше, му се стори, че вижда в очите й сълзи. Но веднага след това впечатлението се стопи. Той остави чашата на таблата и се наведе, за да целуне за последен път Аманда.
— Щастливо връщане — извика тя след мъжете, които потеглиха на Запад.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Октомври 1774 г.
Войниците, тръгнали срещу чайените, бяха разделени на два отряда. Лорд Дънмор избра пътя през долината към река Охайо, докато Ерик и опитните му хора се присъединиха към генерал Леви, който пък бе поел по пътя през форт Пит. Както в повечето случаи, така и сега, ставаше дума не толкова да се подчинят индианците, колкото за начина, по който ще се живее на една територия.
— Разбира се, сред заселниците се появяват конфликти за завладените земи. Ако пък бъде убит някой бял, сънародниците му налитат на най-близкия индианец, все едно от кое племе е той. Така се получава, че все повече членове на племето биват убити, което от своя страна има непредвидими последици. Друга причина за нашите трудности е безразборната продажба на алкохол, който превръща всеки мирен човек в дивак. А сега ние сме се запътили срещу Корнсталк, от който треперят даже делауорите и черокезите.
— Чух за него — потвърди Ерик.
Корнсталк беше влиятелен индиански вожд, който искаше да обедини племената по Охайо.
— Нима сте забравили бойните викове? — попита Леви, гледайки към небето. — Да, в областта около Тайдуотър отдавна не е ехтял боен вик, но щом наближим Корнсталк, ще си го припомним.
Колко е прав генерал Леви останалите разбраха, когато стигнаха при Пойнт Плизант, където имаше чайени. Индианците веднага нападнаха.
Жадните за кръв изрисувани тела се втурнаха срещу белите хора. Хвърляха се в боя, без изобщо да се страхуват от куршумите. Войните на генерал Леви също показаха храброст. Не мина много време и бели и индианци се хванаха гуша за гуша в ръкопашен бой.
Ерик изгуби коня, когато изведнъж върху него от едно дърво връхлетя цветнокож с огромен нож. Едва в последния момент Ерик успя да отхвърли от себе си гладкия като змиорка и постоянно извиващ се дивак, отне му ножа и го заби в неговата гръд. Но веднага трябваше да скочи на крака, за да отбие ново нападение. Така продължи и нататък. Над цялата бъркотия се носеха виковете и заповедите на Корнсталк, който насъскваше братята си индианци да нападат отново и отново. Едва с падането на мрака кървавата баня утихна. Белите бяха устояли на нападението, но с цената на значителни загуби.
Чайените потънаха в тъмнината нейде към Охайо. Едва тогава хората на Леви имаха възможност да се погрижат за ранените, чиито викове призрачно се носеха над бойното поле. По това време Ерик се сети за обещанието, което бе дал на Аманда. От ранна утрин не бе виждал Дамиен и сега тръгна да го търси от една групичка на друга.
При изгрев слънце най-после го откри. Лежеше на носилка и се усмихваше радостно, въпреки че имаше рана на главата.
— Улучиха ме. Мислих си, че ще умра, но както се знае, черен гологан не се губи. Нали така?
— Така е, Дамиен, добрият войник не може да бъде убит току така — потвърди Ерик с облекчение и го остави на лекаря.
След това имаше съвещание с генерала, който искаше да са започне строеж на ново укрепление. Когато Ерик най-после успя да се добере до палатката си, вече бе съвсем светло. Взе бутилка ром и се хвърли на походното легло. Никога не се беше чувствал толкова самотен и така далеч от дома, както сега. За първи път му се случи и да мине така близо покрай смъртта, но все пак да успее да се измъкне от лапите й. Още усещаше в ноздрите си миризмата на кръв, но само затвори очи и пред него се яви Аманда. „Нямам намерение да им се дам, скъпа моя, пък било и само за да проваля надеждите ти.“
Надигна бутилката и здраво отпи. Усети, че ръцете му леко треперят. Сватбата му беше донесла повече щастие, отколкото се бе надявал, но тази кавга последната нощ сякаш хвърли сянка върху най-вълшебните дни в живота му. Усещаше, че нещо става, но не можеше да разбере какво точно. Аманда както и по-рано го имаше за предател, но въпреки това се усмихваше, когато той я галеше и все повече отприщваше у него сладострастието. Границата между нейната омраза и любовта й беше толкова тънка, че той не можеше да разбере накъде тя клони повече. Явно тя му беше благодарна, че я измъкна от опеката на баща й, но това едва ли обясняваше всичко. Ерик подозираше, че все пак Стърлинг продължаваше по някакъв начин да властва над дъщеря си. Но как точно — това беше загадка за него.