— Семейният живот ти се отразява добре, Манди! Татко ми каза, че си тук и дойдох да те измъкна за една разходка.
— Чудесна идея! — Аманда прегърна Жьонвиев.
— Знам едно чудесно кафене. Там винаги е оживено.
— Нямам нищо против! Любопитна съм да го видя — каза Аманда, докато излизаха на улицата.
Радваше се, че отново може да се разхожда по познатите улици и да гледа витрините на магазините. Но докато двете дами си купуваха вестник, станаха свидетели как няколко магазина по-надолу един човек измъкваше пакети стока и ги хвърляше на прашната улица.
— Как не ви е срам, мистър Баркли, да доставяте все още английски плат в магазина си! — викаше той и се оглеждаше, явно очаквайки аплодисменти от насъбралите се граждани.
— Това е престъпление срещу свещената частна собственост! — възмути се Аманда. — Вие от кого искате да бъдете управляван? — извика тя, но намесата й предизвика само намръщени погледи.
— Мило момиче, нашите комитети съблюдават дали се изпълняват решенията на Континенталния конгрес. А аз стоя напълно зад тези решения.
Но изведнъж Аманда трепна радостно и без да обръща внимание на току-що чутото, извика: „Дамиен!“, прегръщайки братовчед си. След това отстъпи крачка назад, за да разгледа кожените му дрехи с висящи ресни, в които той изглеждаше доста привлекателен.
— Дамиен, колко се радвам да те видя отново жив и здрав!
— Освен една малка рана на челото, няма други следи от участието ми в похода. Но и тя вече почти не се забелязва.
— Ах, бедничкият ми! Ерик върна ли се с теб?
— Не. Той остана още по молба на генерал Леви, но вероятно няма да се забавят много — Дамиен забеляза лейди Жьонвиев и учтиво й се поклони. — Лейди Жьонвиев, радвам се да ви видя!
Аманда очакваше от спътницата си жест на пренебрежение към Дамиен и много се учуди, когато тя го хвана за ръцете и го целуна по двете бузи.
— И аз се радвам, че отново сте тук. Ние тъкмо бяхме тръгнали към едно кафене. Не искате ли да се присъедините към нас?
— Такова консервативно момиче като Аманда не може да бъде оставено само в тия времена. Всеки момент може да й се случи нещо лошо.
— Нещо лошо! Тези хора тук са горди жители на Вирджиния, но в същото време се държат като нещастни плебеи! — възмути се Аманда.
— Имаш право само в едно отношение, Аманда — засмя се Дамиен. — Ние, жителите на Вирджиния, наистина сме горд народ, но като държиш главата си високо вдигната, усещаш, че там горе мирише на бунт. Това е факт, но да не го обсъждаме повече, а да вървим.
С елегантно движение той хвана дамите под ръка и не след дълго те влязоха в претъпканото кафене. Собственикът бързо им осигури места. Поднесоха им димящите чашки заедно с парче кейк. Чак тогава те се обърнаха към младия мъж, вероятно студент, който държеше пламенна реч.
— Бог ни е свидетел, ние сме верни англичани и държим на правата си. Затова не можем повече да търпим това положение, при което правителството заповядва мъже от колониите да бъдат товарени на корабите за Англия, а там да ги изправят пред съда заради предателство или други такива щуротии!
Аманда слушаше разпалените възгласи и тръпки полазиха по гърба й.
— Човек би могъл да си помисли, че вече сме във война! — прошепна тя и се направи, че не забеляза неволния поглед на Дамиен.
По едно време братовчед й се обърна, за да си приказва с един човек от съседната маса. Тогава друг непознат мъж се обърна към Аманда с въпрос:
— Вие сте лейди Кемерън, нали?
— Да.
— Исках само да ви кажа, че съм служил под ръководството на вашия съпруг. Не съм срещал по-смел воин от него!
— Вашите думи ме радват много — каза Аманда.
Седящите по околните маси чуха този кратък разговор и започнаха да прииждат към тях, за да разкажат един през друг какво са преживели заедно с Ерик по време на похода. Един млад мъж например се оплака, че Ерик им забранил да убиват индианските жени и деца. Аманда посрещна това съобщение с доволна усмивка.
— Много от роднините на моя съпруг са далечни роднини на индианците от племето памунки. Може би това е била причината за заповедта му.
— Може и така да е. А как се чувства сега вашият съпруг?
Усмивката й замръзна.
— Надявам се, че е добре. Не знаем нищо определено, но го очакваме всеки ден да си дойде.
Аманда се почувства разочарована от това, че Ерик не й бе съобщил нищо и усети как яростта се надига в нея.
Наоколо всички се веселяха, вдигаха наздравици. Жьонвиев също се впускаше в забавни разговори и шумно се смееше. Само Аманда ставаше все по-тиха. Тя седеше, свита в себе си и изведнъж слухът й бе привлечен от разговора зад нея. Без съмнение това бе гласът на Дамиен.