Ерик нямаше престава как би реагирала тя на писмото му и затова на път за дома, първо се отби в една кръчма и за освежаване изпи халба студена бира. Докато се къпеше, си мислеше за огромната пукнатина, която се появи помежду им и се питаше дали пък тя не е решила да не се подчини на заповедта му. Писмото му беше кратко и сдържано, тъй като гордостта му не позволяваше да прояви друго.
Когато няколко часа по-късно се приближи към къщата, позна силуета на Аманда в един от осветените прозорци. Луната бе високо в небето, а наоколо се усещаше уханието на първите пролетни цветя. Вероятно тя бе чула нещо, защото няколко секунди по-късно се появи на верандата.
— Ерик?
Без да каже нищо, той скочи от коня и му заповяда сам да се прибере в конюшнята. Аманда стоеше безмълвна, а бялата й рокля светеше на лунната светлина като самата пролет. Ерик не можеше да види очите й, но бе готов да се закълне, че в гласа й бе прозвучала радостна нотка.
Той тръгна бавно към нея, напразно търсейки очите й, докато застана съвсем наблизо и ароматът й го обгърна целия. Видя колко бързо тупти пулсът й на шията и, ако зависеше само от него, веднага би я грабнал и занесъл в спалнята. Но може би тя беше така възбудена, защото отново го бе претърсвала? Той достигна най-после до прекрасните й очи — огромни и питащи, пълни с любов, и с мъка задържа ръцете си да не посегнат към нея.
— Значи си дошла тук — каза той само.
Тя се отдръпна назад и лицето й веднага прие хладно изражение.
— Изпълних заповедта ти.
Той я приближи и с цинична усмивка я погледна отгоре.
— Аз ти заповядах и да ми кажеш причината за нощната си разходка, но ти не ме послуша.
Тя се дръпна от него и се обърна.
— Ако си заповядал да дойда тук само за да се караме…
Той бързо я хвана за ръката и я извърна към себе си, при което тя го стрелна с гневни очи. Ерик тайно проклинаше нарастващото желание да я притежава, което се появяваше всеки път, щом я докоснеше.
— Слушай, съкровище мое — изсъска той, тъй като страстта вече почти бе замъглила съзнанието му. — На улицата ще става все по-опасно за същества като теб. Могат и да те обесят.
— Сигурно има хора, които с удоволствие биха сторили същото и с теб! — каза тя и се издърпа от ръката му. — Непременно ли трябва да обсъждаме всичко това навън?
— Имаш право — засмя се Ерик. — Аз също с удоволствие бих отишъл в спалнята.
Тя се изчерви леко и тогава Ерик се попита дали й е липсвал през тези дни. Влязоха вътре и тя понечи да тръгне към дневната, но той я дръпна нагоре по стълбата.
— Казах, че искам да продължим разговора в спалнята. Тръгвай нагоре!
Тя се отскубна и побягна напред. Когато той влезе в спалнята, завари я да седи пред огледалото и с яд да измъква фибите от косата си. Той се приближи до нея. Тогава тя скочи и изфуча като дива котка:
— Държиш се ужасно! Омръзна ми да ме командваш! Само да си посмял да ме докоснеш!
— О, не, ще го направя! — извика той и хвана стола така, че облегалката изпращя. — Даже още нещо ще направя, ако продължиш така да ме отблъскваш с детинския си маниер. Ще използвам стар, изпитан начин, който ще те принуди да се подчиниш!
Аманда се сети за лова в детството си. Тя вдигна очи нагоре и още преди Ерик да разбере какво става, четката за коса литна към него. За късмет, той се наведе навреме. Аманда се сви виновно, тъй като разбра, че си е позволила твърде много. При това не беше искала да се карат, даже напротив — беше очаквала Ерик с огромно нетърпение.
Но сега вече всичко бе отишло по дяволите. Трябваше да спечели време.
— Ерик, имай търпение. Може би е по-добре да поговорим по-късно.
— Изобщо нямам никакво намерение да си говорим, Аманда — отвърна той.
Той се приближи към нея, но тя грабна една книга, която беше на стола и я запрати по него. Този път имаше успех — книгата го улучи по челото.
Въпреки съпротивата й, той я хвана и няколко секунди по-късно вече седеше в креслото и държеше Аманда в скута си. Но тя така силно размахваше ръце и крака, че и двамата паднаха на земята.