Погледът й бавно се плъзна по прекрасно изработеното легло от тъмно дърво, което бе прикрито зад завеси от коприна и брокат и се издигаше на малък подиум. Зад тези завеси тя винаги се е чувствала добре скрита. Погледна към часовника на камината и видя, че е станало почти шест часа. Навън постепенно се спускаше здрач. Но Ерик все още не се връщаше! Аманда тръгна разтревожено из стаята.
Настъпи нощта. На вратата се почука и в стаята влезе черният прислужник на Ерик Касиди, който погледна тъжно Аманда.
— Какво има, Касиди? И вие също ли ме осъждате?
— Не, лейди Кемерън. Аз не мисля, че всички неща на тоя свят могат да се видят единствено с очите.
Той беше неин приятел. Но също така и на Ерик. Въпреки това Аманда се усмихна:
— Благодаря ви, Касиди!
— Донесох ви малко вино и печена пуйка, милейди.
След тези думи той излезе в коридора и се върна със сребърен поднос.
— Кейт и Джак ще ви донесат гореща вода, за да се изкъпете.
— Благодаря, Касиди! — Аманда се усмихна, тъй като акцентът на Касиди винаги й напомняше оксфордския изговор на Ерик. Касиди беше роден като роб, но тук, в Кемерън Хол бе станал свободен човек. В този момент Аманда осъзна, че не й остава още дълго да бъде свободна. Въпреки че се намираше в собствената си къща, тя всъщност бе пленница.
Касиди остави мълчаливо подноса. Малко след това се появиха Кейт и Джак и напълниха малката вана. Аманда им благодари учтиво. Маргарет я беше нарекла вещица, но другите може би схващаха, че животът е по-сложен от тези определения.
— Къде е лорд Кемерън? — попита тя слугите.
— Зает е, милейди. Имат намерение да не оставят лорд Дънмор на мира, докато не го прогонят окончателно от тези земи.
Зает? Означава ли това, че той повече няма да я посети и че тя дни наред ще стои затворена в спалнята? Тя се закашля.
— Дали все пак ще дойде, или ще нареди да ме изведат оттук?
— О, не. Той непременно ще дойде при вас.
Това не звучи твърде успокоително, помисли си Аманда. Но тя едва ли имаше повод да се страхува от останалите повече, отколкото от своя съпруг.
— Разрешено ли е на Даниел да идва при мен?
— За съжаление, не, милейди.
— Тя добре ли е?
— Да.
Касиди се поклони и напусна стаята заедно с останалите. Малко след това се чу как ключът се завърта в ключалката.
Аманда седна по навик на масата, въпреки че апетитът й бе изчезнал.
Отпи глътка вино и се загледа невиждаща в тъмнината. След известно време мисълта за изстиващата вода я извади от вцепенените. Може би Ерик ще се върне чак след дни? Обърна виното на един дъх, за да си даде кураж. След това бързо се измъкна от дрехите и с удоволствие се потопи в топлата вода, опитвайки се да изтърка и последната мръсотийка от себе си. Но страхът й не можеше да бъде измит. Какво би казал Ерик за споразумението, което тя сключи с Тейритън, за да спаси къщата от пожар? Просто не би й повярвал или даже нещо повече — той можеше да каже, че това е била нейна идея.
Аманда излезе от ваната и обви мокрото си тяло в огромна ленена кърпа. Леко потреперваше от хладния нощен въздух. Трябваше да помоли Касиди да й запали огъня в камината. Приближи се бавно да прозореца, погледна навън и с изненада откри, че надолу по поляната към пристанището кипи странно оживление. Най-вероятно войниците се разполагаха там за през нощта.
„О, Господи, дай ми смелост!“ — молеше се тихо Аманда. „Или поне ми покажи местенце, където бих могла да изчезна!“ Но Господ явно не чуваше молбите й.
Аманда усети, че става течение и уплашено се извърна назад. Ерик бе отворил безшумно вратата и сега стоеше на прага и я гледаше втренчено. Когато погледите им се срещнаха, той се обърна и пусна резето. След това се облегна на вратата и пак впи очи в жена си.
— Е, Ваше Височество, дойде време за разплата — изрече той съвсем тихо, но въпреки това тя улови заплахата в гласа му.
Сърцето на Аманда биеше толкова силно, че тя не можа да отрони нито дума.
Ерик почака отговора й известно време. Но тъй като тя мълчеше, устните му се извиха в подигравателна усмивка. Изведнъж той се приближи рязко до нея.
— Да, милейди, денят на разплатата дойде!
Наистина много време бе изтекло от тяхната първа среща в Бостън. Тогава войната тъкмо започваше, а с нея се завихри и тяхната бурна любов.
ЧАСТ ПЪРВА
БУРЯ В ЧАЙНИК
ГЛАВА ПЪРВА
Бостън, Масачузетс
16 декември 1773 г.
— Искаш ли уиски, Ерик? — попита сър Томас.
Ерик Кемерън стоеше до прозореца. Неизвестно какво го беше накарало след подписването на договорите да се отбие в прекрасната къща на сър Томас Мейбри. Беше съвсем тихо, само от време на време файтон изтрополяваше по калдъръма отвън на улицата. Тъй като къщата бе построена на хълм, пред Ерик се разкриваше чудна гледка към града. Църковните кули проблясваха на лунната светлина. Зелените поляни наоколо изглеждаха по това време на денонощието изоставени и пусти. Но въпреки тишината Ерик усещаше, че напрежение владее града. Не можеше точно да обясни предчувствието си за някаква опасност, но то си стоеше ясно оформено в съзнанието му.