Когато Ерик влезе в градската си къща след разговора с губернатора, Аманда се затича насреща му с разтревожено лице.
— Какво стана?
Ерик спря и погледна сериозно жена си.
— Ще има война, Аманда, и бих искал да знам на коя страна ще застанеш.
— Аз… аз не мога така лесно да се откажа от убежденията си! — запъна се тя и го помоли с поглед за разбиране. Помисли си, че в такава ситуация всеки се лови за сламката. Тя би тръгнала след него и той го знаеше. Иначе никога повече нямаше да й се довери, а и тя не би го обичала, ако стояха в различни лагери.
Ерик кимна и погледна някъде в далечината.
— Все ми е едно кому симпатизираш. Искам само, ако си с мен, да ми се подчиняваш и да ме не следваш! — предупреди я той меко.
Без да каже нито дума повече, Аманда се качи на горния етаж.
Няколко дни по-късно в сутрешния полумрак се чу глъчка от улицата. Аманда не можа веднага да се събуди, но Ерик скочи от леглото и отиде до прозореца.
— Какво има? — попита сънливо тя.
— Нямам представа. Виждам само, че са се събрали много хора. — Ерик обу бързо панталона си и се върна обратно до прозореца. Попита един мъж какво става.
— Мунициите! — отговори онзи. — Оръжието! Проклетите червени униформи са плячкосали всичко! Дойдоха от „Фоуей“, който е пуснал котва долу на реката.
— По дяволите! — изруга тихо Ерик и грабна ризата и ботушите си.
— Ще щурмуват двореца на губернатора! — Аманда го гледаше загрижено.
— Трябва на всяка цена да попречим! Не бива да се лее кръв! — мърмореше той под носа си, сякаш говореше сам със себе си. — Ти стой в леглото, Аманда! — каза той и изчезна навън.
— О, Боже, нима мога да остана така! — Аманда стана бързо, трескаво облече дрехите си и хукна подир мъжа си. Когато напусна къщата, видя, че Жак Бисе пое след нея, така както правеше вече от седмици. Той не й пречеше, даже напротив, така тя се чувстваше по-сигурна. А от баща си тъй и тъй вече нямаше защо да се страхува, след като му бе предала бележката.
Не беше особено трудно да настигне Ерик. Виковете бяха толкова силни, че се чуваха отдалеч. Сякаш целият град бе излязъл по улиците.
— Към губернатора! — извика някой и Аманда едва успя да се качи на стъпалата пред един магазин, защото тълпата се спусна напред и щеше да я повлече!
— Спрете! Спрете! — чу се в този момент друг властен глас. От височината на стъпалата, където се беше качила, Аманда можеше да вижда и по-надалеч и съзря Пейтън Рандолф, Картър Никълъс и Ерик. Рандолф убеждаваше хората наоколо, че по този начин сами ще си навредят и е най-добре официално да протестират в Комън Хол. Ерик и Картър правеха същото и така постепенно тълпата започна да се успокоява и да се разпръсва.
Аманда се залута разтревожена наоколо, докато попадна в здравите ръце на мъжа си, който ядосано я разтърси.
— Казах ли ти да останеш в леглото?
— Но, Ерик…
— По дяволите, Аманда! Правя всичко възможно, да избегнеш смъртта, която Дънмор ти е отредил! Жак ще те върне в Кемерън Хол и то още днес!
Аманда се опита да протестира бурно, но Ерик не й обърна внимание. Някъде по обяд тя вече беше на път за Кемерън Хол.
Новините стигаха бавно до имението. Аманда се надяваше само на това, което казваше прислугата и на вестника. На въпросите на гражданството защо е постъпил така, Дънмор отговорил, че от съображения за сигурност, тъй като се страхувал от въстание на робите.
Една вечер Ерик се появи в Кемерън Хол страшно изморен, раздърпан и изнервен. Каза, че му се удало в Уилямсбърг да усмири хората, но на други места се събирали въоръжени групи и чакали знак, за да започнат въстание. Във Фридериксбърг се били събрали четиринадесет отряда, готови да потеглят към столицата. На 28-и април Рандолф отново бе помолил за още малко изчакване, надявайки се, че конфликтът може да се разреши и мирно.
— Слава Богу! — въздъхна Аманда облекчено, въпреки че лицето й издаваше страх и напрежение. Тя си пое дълбоко въздух и се отпусна назад на канапето.
— Това още не е всичко — отбеляза Ерик, изтупвайки прашните си от пътя дрехи.
— Какво означава това? Беше ли във Фридериксбърг? Какво прави там?
Ерик продължи нататък, все едно изобщо не бе чул въпроса й:
— В Масачузетс вече са стреляли. В Лексингтън и Конкорд англичаните също са посегнали на складираните оръжия, но заселниците са ги прогонили до Бостън.
— О, не! — това означаваше, че вече се е проляла кръв.
— Патрик Хенри влезе с войниците си в Уилямсбърг, но там Дънмор е бил подкрепен от моряци и даже е сложил оръдие насред поляната пред двореца. На втори май се появи някакъв търговец и донесе барут.