— Ти си придружил Патрик Хенри, нали? — попита ужасена Аманда.
— Аз бях само посредник.
— Как можа!
— Опитвам се да призова и двете страни към разум! — прекъсна я той. — Но това все още не е всичко.
— Какво ли още има? — прошепна тя. Загриженият му тон я накара да замълчи.
— Патрик Хенри официално е обявен за бунтовник — и след известно колебание добави — Аз също. Струва ми се, че в близките дни ще се получи заповед за арестуването ми.
— За Бога! — Аманда гледаше с широко отворени очи към своя висок и красив съпруг. В този миг всичко й стана все едно и нямаше да възроптае, ако Англия и Вирджиния изчезнеха завинаги от картата на света. — О, Ерик! — простена тя и се хвърли в ръцете му.
Без да каже нито дума повече, той я прегърна и я отнесе горе, където я люби дълго и страшно нежно. В настъпващата утрин тя лежеше отпаднала в сладостна нега в ръцете му. Той отмести ласкаво един кичур, паднал на челото й и я целуна.
— Тези, които искат да останат верни на краля, но смятат, че конфликтът между колониите и родината вече е неразрешим, се връщат в Англия. Питам те и искам да ми отговориш искрено, убедена ли си, че искаш да останеш при мен?
— О, да! — Аманда въздъхна и зарови лице в него. — Ще остана при теб.
— А на коя страна? — попита той тихо.
— Моля?
— Добре! — тръсна глава Ерик. — В момента аз съм бунтовник, но не вярвам, че Дънмор ще успее да задържи властта още дълго време и че действително ще може да предприеме нещо срещу мен. Но мисля, че ни предстоят трудни дни! — След кратка пауза добави — Може би дори години! Ела, мила! Един бунтовник не може да стои така дълго бездеен. Трябва да свърша още нещо, в случай че…
— В случай че? — попита тя със страх.
— В случай че се наложи да тръгна изведнъж нанякъде — погледна я той право в очите.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Към края на седмицата Ерик и Аманда отидоха долу на кея, за да се сбогуват с приятели и съседи, които заминаваха за Англия. За оставащите това бе тежка загуба и Аманда пророни няколко сълзи. В момента Ерик нямаше защо да се бои от Дънмор, тъй като губернаторът бе изоставил резиденцията си и се бе установил на кораба „Фоуей“, който бе закотвен насред реката. От там той се опитваше да управлява колонията. Лорд Тейритън, съпругата му Ан и малката им дъщеря също бяха с него, а най-вероятно и лорд Стърлинг, тъй като Аманда отдавна не бе получавала никаква вест от баща си.
Най-голямата грижа за Аманда сега бе Дамиен. Ерик й бе казал, че е заминал за Масачузетс, а там положението бе най-напрегнато. Самият Ерик посвещаваше почти цялото си време да събира нови привърженици около себе си. Континенталният конгрес във Филаделфия се бе състоял. Този път делегатите отпътуваха, придружени от въоръжена охрана, защото имаше опасност да бъдат арестувани по пътя. Джордж Вашингтон пое командването на обсадата на Бостън. Беше завзет и пътят към Канада, за да се контролира входът към колониите.
През юни се стигна до първите сериозни сблъсъци между заселниците и британската армия, но заселниците трябваше да се признаят за победени, тъй като мунициите им привършиха. На трети юли Джордж Вашингтон получи официалното назначение за главнокомандващ и така се роди континенталната армия. В края на август от Филаделфия се завърнаха водачите на Вирджиния, а малко по-късно в Кемерън Хол пристигна Патрик Хенри и помоли Ерик да си поговорят на четири очи.
Когато той си тръгна, Аманда веднага слезе долу. Ерик стоеше пред камината в гостната и гледаше замислено в пламъците. Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че Аманда е влязла при него.
— Джордж ме помоли да отида в Бостън. Конгресът е определил пост и за мен. Боя се, че не бих могъл да откажа.
О, не! Аманда искаше да протестира с цялото си същество, но от устните й не се отрони нито дума. Тя бе сигурна, че той вече е приел. Обърна се и изтича горе, където се хвърли в отчаяние на леглото. Не искаше той да заминава. Обзе я непознат досега ужас. Усети тежка ръка на рамото си и видя, че Ерик я беше последвал.
— Заради мен ли плачеш? — попита той, галейки нежно мокрите й бузи.
— О, Ерик, престани, моля те, престани!
Усмихнат, той се изтегна на леглото и я взе в ръцете си.
— Може би няма да е за дълго — успокои я той.
Аманда се сви трепереща в него. Той вече й липсваше. Трябваше да се научи да говори с него за чувствата си. Усещаше, че въпреки огромната нежност, която изпитваха един към друг, помежду им зееше пропаст. След онази нощна разходка той не смееше повече да й се доверява и я гледаше подозрително. На нея пък й беше невъзможно да преодолее гордостта си и да поиска извинение.