Любен Дилов
Не пушете! Затегнете коланите!
В Организацията на обединените нации обсъждаха поредната точка от новата харта за правата на човека. На нея бяха засекли още преди пет години и въпреки добрата воля на всички нации все не се намираше общоприемлива формула за това, що е човешко достойнство. Представителят на една от северните държави отново бе използвал повода да упрекне някои режими в южните държави, че погазвали достойнството на гражданите си. Делегатите на тия режими се защищаваха с присъщата на южните народи пламенност и дебатите, както обикновено, протичаха бурно. Както обикновено обаче, цялото красноречие, мъдростта и страстите, с които те се водеха, не стигаха до ония, за чиито права ставаше дума, защото на средствата за информация отдавна бе омръзнало да ги отразява. А освен това точно през тия дни отново се появиха неидентифицираните летящи обекти.
Така наречените „летящи чинии“ също бяха дотегнали на средствата за информация, но все пак си оставаха по-занимателнн от дискусиите за правата на човека. А за разлика от работата на ООН в тяхната поява бе настъпил прелом. Те започнаха да се явяват по-често и не, както по-рано, нощем, над райони, където ги виждаха най-много двама-трима недостоверни очевидци, а посред бял ден, над големите градове. Естествено, това бързо ги изведе от каретата в забавната страница на уводно място, от любопитните вести — в централните емисии на радиото и телевизията. Пък сега имаше и какво да се показва. Летящите чинии се оставяха да ги фотографирват и макар и неясно, все пак на снимките се виждаше нещичко: ту грамадна медуза със светлинни пипала под нея, ту някакво подобие на морската лястовица — плосък металносив овал с тънка, раздвоена опашка, ту петдесетметрово заслепяващо бяло пулсиращо яйце. Над Сао Пауло стоя девет секунди, над Калкута — единайсет, над Ереван — цели трийсет и въпреки това не предизвика прословутите си магнитни аномалии. Над Курило вися четиринадесет секунди, но я видяха само пациентите на новата психиатрия, персоналът празнуваше тогава деня на медицинския работник. Накрая една от тях или може би същата в някоя от формите си цъфна и над самата сграда на ООН.
По нея ефектно играеха всички цветове на дъгата, тя изглеждаше някак много нагиздена, та пешеходците я помислиха за рекламен балон. Полюбуваха й се разсеяно, малцина само зачакаха да се появи на нея надпис или да завалят рекламни проспекти. Това не се случи, но и то не ги озадачи, докато охраната на ООН не обяви тревога. Въздушното пространство над сградата също беше неприкосновено. Винаги, когато в нея се обсъждаха правата на човека, охраната биваше удвоявана и сега към шареното летящо тяло се насочиха дулата на много автомати и картечници, а майорът-началник вдигна мегафона си и му изрева веднага да се маха. Летящото тяло може би не го чу. То запулсира, започна да се свива, сякаш бе си изпуснало въздуха, загуби си и красивите цветове, превърна се в сиво-кафява топка с диаметър около седем-осем метра и безшумно кацна на площада пред главния вход. Площадът беше изолиран от околните улици с мрежеста чугунена ограда и пешеходците, вече с разбуден интерес, се налепиха по нея, за да видят кой ще излезе от странната топка. Сред охраната, тренирана за борба с всякакви терористи, обаче настъпи кратка паника. Тя залегна на безопасно разстояние, страхувайки се от бомбен атентат, взе на мерниците си топката, която вече не приличаше и на топка, защото бе се слегнала още и почерняла, сляла се с цвета на асфалта, лежеше на него като странна асфалтова могила. В този си вид тя още по-малко можеше да бъде взета за неидентифициран летящ обект, но удивителната й мнмикрия все пак затисна площада със задъхано мълчание.
Изтрещя само един изстрел — по невнимание или пък нервите на някого от полицаите не бяха издържали. Куршумът улучи някакъв негър, който стоеше отвъд мрежите, съвсем встрани от асфалтираната могилка. Той почти не се виждаше — черен зад черната чугунена ограда, а кой знае как куршумът улучи тъкмо неговото коляно, колкото да даде повод пък на южните народи да атакуват северните в защита на човешките права. Миг след вика на негъра във въздуха над площада изгря един кърваво-червен светлинен надпис: „Идваме от друга цивилизация. Искаме среща с представителите на човечеството. Не пречете на контакта!“
Технически той беше почти необясним — светлинен, а без екран зад себе си и без видим източник на енергия. Зазяпани в него, никой от стотината зрители и петдесетината полицаи не видя кога и как от могилата бяха излезли три също така необикновени същества. Те не приличаха нито на маскирани терористи, нито на делегация на някоя от многобройните народности, които не се задоволяваха само с дискусиите за техните права. Преди всичко бяха успокояващо дребнички, като десетинагодишни деца, изглеждаха почти хилави, но имаха едри продълговати глави, украсени с неестествено големи уши. А най-важното — не държеха нищо в ръцете си, под дрехите им също не се забелязваше скрито оръжие, защото всъщност почти нямаха и дрехи. Някаква каменносива тънка материя обгръщаше с трикотажна плътност хилавите им телца. Чак като ги погледаш известно време, откриваш, че видът им е доста зловещ, съвсем не като джуджетата от приказките и цирковете.