— И къде всъщност беше? — казва Килиън, когато ни вижда с Манчи да завиваме от пътя. Легнал е на земята, наполовина напъхан в малкият ни генератор — онзи, дето е от предната страна на къщата — и поправя онова, което на свой ред се е повредило този месец. Ръцете му са омазани с грес, на лицето му е изписано раздразнение, а Шумът му жужи като облак разгневени пчели и аз чувствам как започвам да се ядосвам, а още дори не съм влязъл истински у дома.
— Бях в блатото да набера ябълки за Бен — отвръщам.
— Има достатъчно работа за вършене, обаче малкото момченце е хукнало да си играе — Килиън обръща поглед към вътрешността на генератора, нещо там издрънчава и той добавя:
— Мътните да те вземат!
— Не съм си играл, обясних ти вече, ама ти кога ли слушаш! — казвам аз, но май направо викам. — Бен искаше някакви проклети ябълки, та аз отидох да му набера малко от блатото!
— Аха — казва Килиън и ме поглежда. — А къде са ти ябълките тогава?
Защото, нали се сещате, аз не нося никакви ябълки. Дори не си спомням къде съм изпуснал торбичката, дето почнах да я пълня, ама сигурно е станало точно когато…
— Когато какво? — пита Килиън.
— Спри да подслушваш — отрязвам го аз.
Килиън въздъхва с любимата си въздишка и отпочва познатата песен:
— Не те караме да вършиш чак толкова много работа, Тод (това е лъжа) но не можем да се справяме с фермата сами (това е истина) и нали знаеш, че дори и ти да свършваше всичко, което ти възлагаме, а ти не го свършваш (това е лъжа, карат ме да работя като роб) пак сме за мустаците (това също е истина).
Градът не расте, той само ще се смалява, а помощ няма да дойде.
— Внимавай, когато ти говоря! — казва Килиън.
— ’Мавай! — излайва Манчи.
— Млъквай — казвам.
— Не говори така на кучето си — добавя Килиън.
Не говорех на кучето, помислям аз високо и ясно, така че Килиън да ме чуе.
Той вперва поглед в мен и аз впервам поглед в него и пак става, както става винаги — Шумът и на двама ни почва да пулсира, става червен и се напоява с раздразнение. Никога не сме се разбирали с Килиън, никога, Бен винаги е бил добрият, а Килиън винаги е бил другият, но с наближаването на рождения ми ден нещата стават все по-зле, защото тогава ще стана мъж и вече няма да трябва да слушам глупостите му.
Килиън затваря очи и издиша шумно през нос.
— Тод… — почва той, а гласът му е по-нисък от обикновено.
— Къде е Бен? — пресичам го.
Изражението му се изопва още повече.
— Агненето започва след седмица, Тод.
Аз само повтарям:
— Къде е Бен?
— Нахрани овцете и ги вкарай в кошарите, а после искам веднъж завинаги да оправиш портата в оградата на източното пасбище, разбра ли ме, Тод Хюит? Вече два пъти те молих.
Аз изпъвам гръб.
— Как беше разходката до блатото, Тод? — почвам и се мъча гласът ми да звучи саркастично. — О, екстра беше, Килиън, благодаря, че питаш. Видя ли нещо интересно в блатото, Тод? Леле, Килиън, сега като го споменаваш, ще ти кажа, че наистина видях нещо интересно в блатото и то обяснява защо устната ми е сцепена, нищо че ти не попита как съм я сцепил, ама сигурно си изчаквал първо да нахраня овцете и да поправя проклетата ограда!
— Мери си приказките — срязва ме Килиън. — Нямам време за игричките ти. Заминавай при овцете.
Стискам юмруци и издавам един звук, който е нещо като „Арргхх“ и с него искам да покажа на Килиън, че няма да се примирявам нито секунда повече с неговата липса на здрав разум.
— Хайде, Манчи — казвам.
— Овцете, Тод — казва след мен Килиън, когато вече съм му обърнал гръб. — Първо овцете.
— Да, ще ги оправя проклетите овце — мърморя си аз. Отдалечавам се бързо, кръвта ми ври, а Манчи се изнервя все повече от бесния рев на Шума ми.
— Овце! — лае той. — Овце, овце, Тод! Овце, овце, тихо, Тод! Тихо, тихо в блатото, Тод!
— Млъквай, Манчи — казвам.
— Какво каза? — обажда се изведнъж Килиън и нещо в гласа му кара и двама ни да се обърнем. Килиън се е изправил неподвижно до генератора, цялото му внимание е съсредоточено върху мен и Манчи, а Шумът му е насочен право към нас, блеснал и остър като слънчев лъч.
— Тихо, Килиън — излайва Манчи.
— Как така „тихо“, какво иска да каже той? — очите и Шумът на Килиън ме претърсват от главата до петите.
— Какво ти пука? — отвръщам. — Имам овце за хранене.
— Тод, чакай — започва той, ама в генератора нещо започва да пиука, Килиън казва „Мътните го взели!“ и трябва да се върне към работата си, а аз само усещам как цяло ято въпросителни от Шума му политат след мене, но постепенно избледняват и отслабват, защото аз се отдалечавам и навлизам сред нивите и пасбищата.