Колкото по-насам идва, толкова по-голяма става, мисля си.
— Хиляда души били вече, казват — продължава жената. Уилф изпуфтява презрително.
— Че то всички, дето живеят по реката от тука до прокълнатия град надали са общо хиляда човека.
Жената свива устни.
— Само казвам какво разправят хората.
Поглеждам към пустия път зад нас, виждам само Манчи, който тича с пъхтене след каруцата и тогава си спомням Айвън, мъжа, когото срещнах в хамбара във Фарбранч, онзи, който ми каза, че не всички хора били на едно мнение относно историята на Новия свят и че Прен… че моят град още имал съюзници. Може би не са хиляди, но е напълно възможно хора да се присъединяват към армията. Ако тя расте с всяка крачка, може би накрая ще стане толкова голяма, че никой няма да може да се изправи срещу нея?
— Отиваме към Хейвън — казва жената. — Там ще ни пазят.
— Хейвън — промърморвам сам на себе си.
— Казват, че в Хейвън дори имали лек срещу Шума — продължава жената. — Е, казвам ти, това е нещо, дето бих искала да го видя! — после се засмива — Или да го чуя поне! — и се плесва по бедрото.
— В Хейвън има ли диваци? — питам.
Жената изненадано се извръща към мен.
— Диваците не се доближават до хората — възкликва тя.
— Вече не, не и след края на войната. Те са си те, а ние сме си ние, стоим си разделени и така има мир — последното го изрецитирва като научено наизуст. — То и без това почти никакви диваци не са останали вече.
— Трябва да тръгвам — опирам длани в дъното на каруцата и се мъча да се надигна. — Трябва да я намеря.
Единственият резултат от това усилие е, че губя равновесие и се прекатурвам от каруцата. Жената виква на Уилф да спре, двамата заедно ме вдигат и ме настаняват пак вътре, а жената качва и Манчи при мен. Разбутва малко сандъците настрани, за да ме настани както трябва и Уилф пак потегля. Плясва воловете по-силно и аз усещам, че се движим по-бързо, по-бързо, отколкото аз бих могъл да вървя.
— Яж — казва жената и пъха под носа ми парче хляб. — Никъде няма да ходиш, преди да се наядеш.
Вземам хляба от ръката й и хапвам залче, а после разкъсвам остатъка и го поглъщам така жадно, че забравям да дам на Манчи. Жената вади още хляб и го разделя на двама ни, като следи всяко мое движение с широко отворени очи.
— Благодаря — казвам.
— Аз съм Джейн — отвръща тя. Очите й все още са отворени и кръгли, сякаш умира от желание да сподели нещо. — Виждал ли си армията? — пита. — Ама със собствените си очи, а, виждал ли си я?
— Виждал съм я — отвръщам. — Във Фарбранч.
Тя поема рязко въздух.
— Истина е значи — това не е въпрос, а просто отбелязване на някакъв факт.
— Нали ти казах, че е истина — обажда се отпред Уилф.
— Чух, че режели главите на хората и им варели очите във вряла вода — продължава Джейн.
— Джейн! — срязва я Уилф.
— Ама само казвам.
— Убиват хора — казвам тихо. — Убиват, а това е достатъчно.
Очите на Джейн трескаво опипват лицето и Шума ми, но тя казва само:
— Уилф ми каза за тебе — и се усмихва, но не мога да разбера какво означава усмивката й.
Капка от калния парцал се стича в устата ми, аз се задавям и пак се разкашлям.
— Какво е това чудо? — питам, натискам парцала с пръсти и примигвам от смрадта.
— Компресче — вика Джейн, — срещу треската и температурата.
— Смърди.
— Лошата миризма изтегля лошата треска — казва тя с такъв тон, сякаш се налага да ми обяснява нещо, което всеки на света знае.
— Лоша ли? — питам. — Треската не е лоша. Тя си е просто треска.
— Както кажеш, само ти викам, че компресчето лекува треската.
Зяпвам я. Очите й не ме изпускат нито за миг, взират се, широко отворени, и ме карат да се чувствам неудобно. Така гледа Аарон, когато те смазва от бой, така гледа, когато ти внушава проповедта с юмруците си, когато проповядва и думите му те навират в дупка, от която няма измъкване.
Осъзнавам, че това е поглед на луд човек.
Опитвам се да скрия тази мисъл, но Джейн не дава знак, че я е видяла в Шума ми.
— Трябва да тръгвам — повтарям. — Благодаря ви сърдечно за храната и компреса, но трябва да вървя.
— Не може да влизаш пак сам в тия гори, да ти кажа — отвръща Джейн, като продължава да ме гледа, продължава да ме гледа без да мига. — Туй са опасни гори, даа, опасни, така да знаеш.