— Как така опасни? — питам и леко отпълзявам по-настрани от нея.
— Тука нагоре има селища — продължава тя с такава усмивка, сякаш няма търпение да ми разкаже. — Пълни са с луди. Шумът ги побъркал. Чувала съм, че на едно място носели маски, та никой да не им вижда лицата. Пък на едно друго място никой не работел, хората само пеели по цял ден, толкоз били откачени. Пък на трето място стените на къщите били от стъкло и всички ходели без дрехи, щото в Шума бездруго няма тайни, нали тъй?
Тя леко пропълзява към мен. Усещам дъха й, който мирише по-лошо от парцала, чувствам масива на мълчанието й зад изречените думи. Как е възможно? Как изобщо е възможно мълчанието да е толкова шумно?
— Хората могат да пазят тайни и в Шума — казвам. — Хората могат да пазят всякакви тайни.
— Остави момчето на мира — вика Уилф от мястото си.
Лицето на Джейн се отпуска.
— Прощавай — казва малко раздразнено.
Аз се надигам леко и усещам топлината на храната в стомаха ми и ефекта на смрадливия парцал, с каквото и да е напоен.
Приближили сме се до кервана, достатъчно, че да виждам нови глави и тилове напред, да чувам бъбрещия Шум на мъжете, разкъсан от мълчанието на жените, застинал сред Шума като камъни сред поток.
От време на време някой от другите хора, най-често мъж, поглежда назад към нас и аз чувствам, че очите му ме търсят, искат да видя от какво тесто съм замесен.
— Трябва да я намеря — казвам.
— Твойто момиче, а? — вика Джейн.
— Да — отвръщам. — Благодаря ви за всичко, но трябва да тръгвам.
— Ами треската? Ами другите селища с лудите?
— Ще рискувам — казвам и отвързвам парцала от челото си. — Хайде, Манчи.
— Не бива да тръгваш — казва Джейн, очите й са станали още по-широки, лицето й е тревожно. — Армията…
— Остави ме аз да се тревожа за армията — надигам се, готов да скоча от каруцата. Още съм нестабилен и трябва да си поема няколко пъти дълбоко дъх, преди да предприема каквото и да било.
— Ама армията ще те хване! — казва Джейн и гласът й се извисява. — Ти си от Прентистаун…
Вдигам рязко очи.
Джейн затиска устата си с длан.
— Жено! — виква Уилф и се извръща през рамо.
— Не исках туй да кажа — прошепва ми Джейн.
Но вече е късно. Името се мята из целия керван, позната ситуация, при това не се мята самичко, а придружено с всичко, което го свързва с мен, с всичко, което хората знаят или си мислят, че знаят за мен само поради факта, че съм от Прентистаун, лицата започват да се обръщат и да се взират към последната каруца, воловете и конете един по един спират, а хората се извръщат целите, за да ме оглеждат.
Лица и Шум, насочени право към нас.
— Кого караш там отзад, Уилф? — чувам мъжки глас.
— Едно трескаво момче — отвръща Уилф. — Болно е, бълнува. Не знае какво говори.
— Сигурен ли си, а?
— Да, гос’ине — казва Уилф. — Едно болно момче.
— Дай го насам — вика една жена. — Покажи го да го видим.
— Ами ако е шпионин? — обажда се друга жена, гласът й се извисява над всички. — Ами ако води армията право към нас?
— Не искаме тука никакви шпиони! — вика друг мъж.
— Туй е Бен — отвръща Уилф. — Той е от Фарбранч. Има кошмари, щото армията от прокълнатия град е избила милите му. Аз гарантирам за него.
Цяла минута всички мълчат, но Шумът на мъжете жужи като кошер. Лицата на всички са обърнати към нас. Мъча се да изглеждам по-болен и избутвам нападението над Фарбранч напред в ума си. Не е трудно и при самата мисъл ми се завива свят от скръб.
После още един дълъг миг никой не казва нищо и тишината на тълпата е силна като крясък.
После всичко приключва.
Бавно, бавно воловете и конете потеглят пак напред, дърпат другите каруци далеч от нас, хората все още се обръщат от време на време назад, но постепенно тръгват пак по пътя. Уилф плясва воловете с поводите, но ги кара по-бавно от останалите, за да може между нас и кервана да остане малко по-голямо разстояние.
— Много извинявай — казва Джейн задъхано. — Уилф ми каза да не казвам. Каза ми, ама аз…
— Няма нищо — отвръщам, защото искам да я накарам вече да млъкне.
— Много извинявай.
Каруцата се люшва и спира. Уилф изчаква, докато керванът се отдалечи още, после скача на пътя и идва до нас.
— Никой не слуша Уилф — казва с лека усмивка. — Но когато го послушат, му вярват.