— Трябва да тръгвам — казвам.
— Дамм — отвръща той. — Ама е опасно.
— Много извинявай — повтаря Джейн.
Скачам от каруцата, Манчи е след мене. Уилф взема раницата на Виола и я отваря. Поглежда Джейн, тя разбира погледа му и започва да слага вътре плодове, хляб и сушено месо.
— Благодаря — казвам.
— Надявам се да я намериш — отвръща Уилф и затваря раницата.
— И аз се надявам.
Уилф ми кимва, връща се на мястото си отпред и плясва воловете с поводите.
— Внимавай! — вика след мене Джейн е най-високия си шепот. — Пази се от лудите!
Аз оставам минута на пътя и ги гледам как се отдалечават, все така кашлям, треската още ме гори, но се чувствам по-добре от храната и от миризмата на корените, надявам се Манчи да може да открие отново следата, а в същото време се чудя, дали изобщо ще ме пуснат в Хейвън дори и някога да стигнем до там.
29
Хиляди пъти Аарон
Кратко време, един ужасяващ кратък отрязък от време минава, докато Манчи отново попадне на следата, крачим из гората, после той излайва „Насам!“ и ние пак хукваме напред.
Казах ли ви вече, че Манчи е едно много добро куче?
Нощта пада, аз се потя много силно и кашлям тежко, краката ми са само пришки, главата ми се върти от бълнуващия Шум на температурата, но в стомаха ми има храна, в раницата ми също има храна за още няколко дни, а онова, което наистина има значение, е все още някъде пред нас.
— Надушваш ли я, Манчи? — питам, докато пазим равновесие по паднал дънер, прехвърлен над водата на един поток, който трябва да прекосим. — Жива ли е?
— Надушвам Виола — лае той и скача на другия бряг. — Виола е страх.
Думите му ме шибват и аз ускорявам крачка. Пак минава полунощ (двайсет и два дни? двайсет и един?) и батериите на фенерчето ми свършват. Изваждам фенерчето на Виола, но то е последната светлинка, с която разполагаме. Още хълмове, още по-стръмни, вървим в нощта, трудно е да се катерим нагоре, опасно е да се спускаме надолу, но вървим напред, напред, напред, Манчи души, ядем от сушеното месо на Уилф, препъваме се, аз кашлям, почиваме колкото можем по-малко, обикновено се облягам за минутка на някое дърво, после слънцето започва да изгрява над отсрещния хълм и ни се струва, че както крачим, ще стъпим право в изгрева.
Когато светлината залива всичко, забелязвам, че светът е започнал да трепти.
Спирам, подпирам се на една ела, за да запазя равновесие на стръмния хълм, по който слизаме. За секунда всичко край мен е мътно, затварям очи, но това не помага, зад затворените ми клепачи плисват размазани цветове и искри, тялото ми е като желе, тресе се от ветреца, който подухва над хълма, а когато моментът отминава, отварям очи и виждам, че всъщност не е отминал и светът наоколо си е все така странно бляскав и трептящ като в мараня, сякаш съм се събудил вътре в някакъв странен сън, а не в действителността.
— Тод? — лае тревожно Манчи, плаши се от онова, което вижда в Шума ми.
— Треската — кашлям аз. — Не трябваше да свалям мръсния парцал.
Но няма какво да се прави.
Глътвам последното болкоуспокояващо от комплекта за първа помощ и продължаваме напред.
Стигаме върха на следващия хълм и от там оглеждам другите хълмове пред нас, реката и пътя, който се вие наблизо, панорамата ми прилича на одеяло, което някой тръска, цялата трепери пред мене, аз примигвам, за да се прояснят очите ми, за да се успокои светът дотолкова, че да можем да продължим да вървим. Манчи скимти до краката ми и не се отделя от мен. За малко да се спъна в него, навеждам се да го погаля, но някакси не го достигам, затова просто се съсредоточавам в слизането, за да не се търкулна отново надолу по хълма.
Сещам се отново за ножа в канията на гърба ми, за кръвта по него, когато го извадих от тялото си, за това как моята кръв се е смесила с тази на дивака, когато Аарон ме е намушкал и как сега из мен плават кой знае какви неща.
— Чудя се дали е знаел какво прави — обръщам се към Манчи, към самия себе си или просто към нищото, в този момент тогава стигаме до подножието на хълма и аз се облягам на едно дърво, докато изчакам светът да спре да се върти. — Чудя се дали все пак не ме е убил, просто го е сторил по някакъв много бавен начин.
— Разбира се, че те убих — казва Аарон, подпрян от другата страна на дървото.
Изкрещявам и падам по гръб, далеч от него, размахвам ръце напред, опитвам да го ударя, но само тупвам на земята по задник и започвам да пълзя трескаво назад, преди да погледна отново нагоре и…