Него го няма.
Манчи стои над мен и ме гледа с наклонена на една страна глава.
— Тод?
— Аарон — казвам, сърцето ми бие неудържимо, задъхвам се и кашлям, кашлям влажно, сякаш дробовете ми се раздират на парчета.
Манчи души въздуха, души земята около лапите си.
— Следата насам — лае и пристъпва от крак на крак.
Аз се оглеждам, кашлям, светът се люлее, покрит с някакви странни петна.
Нито следа от Аарон, наоколо няма друг Шум, освен моя, нито следа от мълчанието на Виола. Затварям отново очи.
Аз съм Тод Хюит, мисля и се боря с въртенето, аз съм Тод Хюит.
Държа си очите затворени, опипом намирам манерката с водата, отпивам, откъсвам залче хляб от онзи, който Уилф ми даде, и го хапвам. Едва тогава отварям отново очи.
Нищо.
Наоколо няма нищо друго, освен гори и поредният хълм за изкачване.
И слънчева светлина, която трепти.
Утринта преваля, когато стигаме подножието на следващия хълм, където тече следващото поточе. Пълня манерките и пия студена вода от шепите си.
Чувствам се зле, няма две мнения по въпроса, кожата ме боцка и гъделичка от тръпки, понякога ме тресе и треперя, понякога се потя, понякога главата ми натежава милион килограма. Навеждам се над поточето и се наплисквам.
Сядам и виждам отражението на Аарон до моето във водата.
— Убиец — казва той и се усмихва с разкъсаното си лице.
Скачам, дращя да докопам ножа (щом го докосвам, ме пронизва болката между лопатките), но когато вдигам очи, Аарон го няма, а Манчи все така продължава да преследва спокойно рибките из водата.
— Идвам да те намеря — казвам на въздуха, на въздуха, който е започнал да се движи и да трепка още по-силно, сякаш духа вятър.
Манчи вдига глава от потока:
— Тод?
— Ще те намеря, дори това да е последното нещо, което ще сторя в тоя живот.
— Убиец — чувам пак, вятърът ми го прошепва.
Лягам за секунда на земята, дишам тежко, кашлям, но не затварям очи. Пропълзявам отново до потока и се наплисквам пак със студена вода, плискам се, докато гърдите започват да ме болят.
Вдигам се и продължаваме напред.
Студената вода помага за известно време и успяваме да превалим още няколко хълма, преди слънцето да се вдигне до пладне, сега е високо в небето и светлината не трепти толкова силно. Когато усещам, че действителността отново се разколебава и започва въртенето, спираме, за да хапнем.
— Убиец — чувам от храстите до нас, после отново от друга част на гората — Убиец — и пак от трето място — Убиец.
Не вдигам очи, продължавам кротко да си ям.
Това е просто кръвта на дивака в мен, казвам си. Просто треската и болестта говорят, това е всичко.
— Това ли е всичко? — казва Аарон от отсрещната страна на полянката. — Ако аз съм само това, защо ме преследваш така ревностно?
Облечен е в неделната си роба и по лицето му няма и следа от рани — напълно здрав е, какъвто си беше в Прентистаун, ръцете му са сключени пред гърдите, сякаш се кани да започне молитвата пред паството, застанал под лъчите на слънцето, втренчил усмихнат поглед в мен.
Един усмихнат юмрук.
— Шумът свързва всички ни в едно, млади Тод — казва, а гласът му е лъскав и извиващ се като змийче. — Ако един от нас падне, падаме всички.
— Ти не си тук — казвам през стиснатите си зъби.
— Тук, Тод — излайва Манчи.
— Така ли? — казва Аарон и изчезва в треперещата светлина.
Мозъкът ми знае, че този Аарон не е действителен, но сърцето ми не му обръща внимание и бие хиляда пъти в секунда. Едва мога да дишам и пропилявам много време, докато отново се докарам до състояние да стана на крака и да продължа да вървя напред целия следобед.
Храната помага, Бог да поживи Уилф и смахнатата му жена, но понякога не мога да вървя бързо, просто се влача и залитам. Вече почти през цялото време виждам Аарон с ъгълчето на окото си, крие се зад дърветата, обляга се на скалите, стои изправен насред гората, но аз просто извръщам глава и продължавам да се влача.
И тогава, от върха на следващия хълм, виждам в ниското реката и до нея пътя. Целият пейзаж се люлее, от което започва да ми се гади, но определено виждам долу под себе си мост, прехвърлен над речните води — пътят минава по него на отвъдния бряг, а между мене и реката няма повече хълмове.