Сещам се за другото разклонение на кръстопътя до Фарбранч — онова, по което не поехме. Зачудвам се откъде ли минава то през цялата тази пустош. Поглеждам надясно, но виждам само гори, гори докъдето поглед стига, гори и още хълмове, които се люлеят и движат така, както хълмовете никога не се люлеят. Затварям очи за минута.
Започваме да слизаме, твърде бавно, твърде бавно, следата ни води към пътя и към моста, широк дъсчен мост и високи перила. По него се е събрала вода, целият е в локви и кал.
— Той прекосил ли е реката, Манчи? — опирам ръце на коленете си и се привеждам напред да си поема дъх и да се накашлям.
Манчи души наоколо като луд, прекосява моста, връща се при мен, прекосява го пак и пак се връща.
— Миризма Уилф — лае, — миризма каруца.
— Да, нали виждам следите от копелетата в калта — отвръщам и разтривам лице с длани. — Кажи ми за Виола?
— Виола! — лае Манчи. — Насам!
Отдалечава се от пътя, като държи страната на реката и тръгва по течението й.
— Добро куче — казвам сред хриповете. — Добро куче.
Следвам го сред клонаци и храсталаци, реката тече от дясната ми страна, от дни не съм бил толкова близо до водата й.
Тогава влизаме в селището.
Заковавам се на място и се закашлям от изненада.
Селището е унищожено.
Постройките, осем или десет на брой, представляват само пепел и овъглени останки, наоколо не се чува и шепот от Шум.
За секунда решавам, че армията е минала оттук, но тогава виждам зелените растения, израсли сред пепелищата, виждам, че от въглените не се издига пушек, а вятърът свири из това свърталище на мъртвите. Оглеждам се и виждам изоставените кейчета край реката, точно до моста, за тях е вързана една стара лодка, която течението бута и тя се удря ритмично в подпорите, наоколо се носят още полупотънали лодки и други, повредени, са изтеглени на брега близо до нещо, което е било воденица, преди да се превърне в купчина овъглено дърво.
Селището е студено, отдавна е мъртво — още едно място в Новия свят, не постигнало целите на самозадоволяващото се селско стопанство.
Обръщам се и насред селището е застанал Аарон.
Лицето му пак си е такова, каквото го направи крокодилът, разкъсано, отворено, обелено, половината език виси през бузата.
Той все така се усмихва.
— Ела при нас, млади Тод — казва той. — Църквата е винаги отворена.
— Ще те убия — казвам, вятърът отнася думите ми, но аз знам, че той ме чува, защото и аз го чувам.
— Няма — казва и пристъпва напред, юмруците му са стиснати от двете страни на тялото. — Защото ти не си истински убиец, Тод Хюит, от мен да го знаеш.
— Само гледай — отвръщам, а гласът ми прозвучава странно, някак металически.
Той пак се усмихва, зъбите му лъщят мазни през разкъсаната рана, ето го, точно пред мене е, облян в трепкащата светлина. Хваща робата си с изподраните си ръце и я разтваря, така че да видя голите му гърди.
— Ето я твоята възможност, Тод Хюит, да ядеш от Дървото на познанието — гласът му откънтява дълбоко в главата ми. — Убий ме.
Вятърът ме кара да треперя, но в същото време горя и се потя, не мога да поема дъх, дробовете ми се пълнят с въздух само на една трета, главата започва да ме боли силно и усещам, че вече и храната няма да помогне, а когато обръщам поглед бързо, трябва да изчакам минута, докато люлеещата се картина се плъзне насам-натам и заеме точното място.
Стисвам зъби.
Сигурно умирам.
Но той ще умре преди мен.
Посягам назад, без да обръщам внимание на болката между лопатките, сграбчвам ножа и го измъквам от канията. Протягам го напред, насочен, стабилен. Той бляска, покрит с прясна кръв и святка на слънчевата светлина, нищо че аз съм застанал в сянка.
Усмивката на Аарон се разтяга още повече и той изпъчва гърди към мен.
Аз вдигам ножа.
— Тод? — излайва Манчи. — Нож, Тод?
— Давай, Тод — казва Аарон и аз надушвам тъмнината, която лъха от него, кълна се. — Прекрачи от невинността към греха. Ако можеш.
— Аз вече го сторих — казвам. — Аз вече убих.
— Да убиеш дивак не е същото като да убиеш човек — отвръща той и се хили широко на глупостта ми. — Диваците са демони, пратени в света да ни изкушават. Да убиеш дивак е все едно да убиеш костенурка — очите му се разтварят широко. — Ама ти и това не успя да сториш, нали?