Стисвам здраво ножа и изръмжавам, а светът се люлее.
Но ръката ми не пуска ножа.
Чува се бълбукане и от разкъсаната рана на бузата на Аарон бликва гъста слузеста кръв и аз разбирам, че той всъщност се смее.
— Тя умря много, много бавно — прошепва той.
И аз изкрещявам от болка…
И вдигам ножа още по-високо…
И се целя в сърцето му…
И той продължава да се усмихва…
И аз замахвам с ножа…
И го забивам право в гърдите на Виола.
— Не! — изкрещявам страшно, но е твърде късно.
Тя вдига поглед от ножа и ме поглежда в очите. На лицето й е изписана болка, а от нея се лее объркан Шум, точно както се лееше от дивака, който аз…
(Който аз убих)
Тя ме поглежда със сълзи на очи, отваря уста и казва:
— Убиец.
Посягам да я прегърна, но тя изчезва в трепкащата светлина.
А ножът, съвсем чист, без капка кръв по него, е все така в ръката ми.
Падам на колене, отпускам се напред и лягам на земята насред опожареното селище, дишам и кашлям, и плача, и вия, докато светът се разтапя край мен, разтапя се и омеква, докато най-после чувствам, че вече няма нищо стабилно.
Не мога да го убия.
Искам да го сторя. Искам го силно. Но не мога.
Защото това не съм аз и защото ще я изгубя.
Не мога. Не мога, не мога, не мога.
Предавам се на трепкащата светлина и също изчезвам в нея за известно време.
И отново добрият стар Манчи, най-верният приятел, ме събужда, ближе ме по лицето, плаче и скимти, а в тревожния му Шум жужи и мърмори една дума:
— Аарон — проплаква той тихо и напрегнато, Аарон.
— Остави ме, Манчи.
— Аарон — скимти той и ме ближе.
— Той не е тук наистина — казвам и се опитвам да седна. — Това е просто…
Това е просто нещо, което Манчи не може да разбере.
— Къде е той? — казвам и се изправям, явно твърде бързо, защото светът ме повлича във въртележка от розово и оранжево. В следващия миг отстъпвам назад от онова, което ме чака.
Заобиколен съм от стотина Аароновци, застанали на сто различни места. До всеки от тях има по една Виола, уплашена, гледаща ме с надежда да й помогна, и по един дивак, в чийто гърди е забит моят нож, и всички те говорят в един глас, говорят на мен с един общ рев:
— Страхливец — казват те. Всичките. — Страхливец — пак и пак.
Но аз не бих бил момче от Прентистаун, ако оставях малко Шум да ме смаже.
— Накъде, Манчи? — викам, ставам на крака и се мъча да не обръщам внимание на това как светът се плъзга и люшка.
— Насам! — лае той. — Надолу по реката.
Тръгвам след него през пожарището.
Той ме превежда край онова, което преди е било черква, аз не поглеждам към нея, когато я подминаваме, после изтичва нагоре по едно възвишение, вятърът става все по-силен, дърветата се огъват, а на мен ми се струва, че това не е само илюзия на болните ми очи, а Манчи трябва да лае по-силно, за да го разбирам.
— Аарон! — лае той и вдига нос нагоре — вятърът е от него.
От възвишението аз виждам между дърветата надолу по реката. Виждам хиляда Виоли, които ме гледат уплашено.
Виждам хиляда дивака, убити от моя нож.
Виждам хиляда Аароновци, които ме гледат в отговор и викат: „Страхливец“ с най-злата усмивка, която съществува на света.
А отвъд всички тях, в далечината, на нашия бряг на реката, досами водата, виждам Аарон, който изобщо не гледа към мен.
Виждам как коленичи за молитва.
Виждам и Виола на земята пред краката му.
— Аарон! — излайва Манчи.
— Аарон — казвам аз.
Страхливец.
30
Момче на име Тод
— Какво смяташ да правиш? — казва момчето и наднича иззад рамото ми.
Вдигам глава от реката и оставям студената вода да се стича по гърба ми. Слязъл съм, препъвайки се, от възвишението, проправил съм си път с лакти през тълпата, която ми вика „Страхливец“, добрал съм се до брега на реката и съм натопил глава направо във водата, а сега студът ме кара да треперя неудържимо, но едновременно с това успокоява света наоколо. Вече знам, че ефектът е краткотраен, знам, че треската и инфекцията от кръвта на дивака накрая ще ме победят, но в момента трябва да си прочистя ума и да помисля.