— Как ще се доближиш до тях? — пита момчето и се премества зад другото ми рамо. — Той ще чуе Шума ни.
Треперенето ме кара да кашлям, вече всичко ме кара да кашлям, непрекъснато плюя зелена слуз от дробовете, но сега задържам пак дъха си и отново потапям глава в речната вода.
Студът ме прерязва, но аз стоя под водата, слушам бълбукането на бързото течение, чувам приглушения лай на Манчи, който в луда тревога скача около краката ми. Усещам как пластирът пада от челото ми и реката го отнася.
Сещам се за това, как Манчи отлепи пластира от опашката си на друго място в същата тази река, забравям, че съм под водата и се засмивам.
Вдигам рязко глава, давя се, боря се за въздух и кашлям страшно.
Отварям очи. Светът сияе по някакъв неестествен начин, наоколо плуват всички звезди, нищо, че слънцето е високо в небето, но поне земята е спряла да се люлее и всички излишни Аароновци, Виоли и диваци са изчезнали.
— Дали ще можем да се справим сами? — пита момчето.
— Ще се наложи — казвам.
После се обръщам, за да го погледна както трябва.
Облечено е в кафява риза точно като мен, по главата му няма рани и белези, на гърба му е метната раница, в едната си ръка държи книга, а в другата — нож. Треперя от студ, мъча се да се задържа прав и няма какво друго да сторя, освен да дишам, да кашлям, да треперя още и да гледам момчето.
— Хайде, Манчи — казвам и се отправям обратно през опожареното селище към възвишението. Ходенето ми е много трудно, чувствам се така, сякаш земята всеки момент ще се изплъзне изпод краката ми, защото сега тежа повече от планина, но едновременно съм и по-лек от перце, но продължавам да крача, продължавам да крача, не изпускам възвишението от очи, достигам го, правя първите стъпки нагоре, после още стъпки, хващам се за клоните наоколо, издърпвам се, стигам върха, там се облягам на едно дърво и гледам напред.
— Наистина ли е той? — пита момчето досами ухото ми.
Аз примижавам и се взирам между дърветата, проследявам внимателно брега надолу от нас.
Да, лагерът си е още там, точно до водата, толкова е далече, че хората са само петънца на фона на други петънца. Раницата на Виола е все така на гърба ми, вадя бинокъла, вдигам го до очите си, но треперя толкова силно, че виждам всичко размазано. Достатъчно далеч са и вятърът разнася и прикрива Шума му, но ясно чувствам нейното мълчание.
Сигурен съм.
— Аарон — казва Манчи. — Виола.
Знам, че това не е видение и в треперещата далечина виждам как той коленичи, казва кратка молитва, а Виола лежи пред него на земята.
Не знам какво става. Не знам какво прави той.
Но това са те.
Цялото ходене и препъване, и кашляне, и умиране, но това наистина, наистина са те, Бог да ми е на помощ, наистина са те.
Може би не съм закъснял и по това как се повдигат гърдите ми и как се стяга гърлото ми, разбирам, че през цялото време съм си мислел, че сигурно съм твърде закъснял.
Но не съм закъснял.
Навеждам се напред и (млъквайте) започвам да плача, плача, плача, но и плачът трябва да отмине, защото сега трябва да намеря решение, да намеря решение, сега всичко зависи от мене, сега съм само аз, трябва да намеря начин, трябва да я спася, трябва да я спася…
— Как ще постъпим? — пита отново момчето, застанало е малко встрани от мен с книга в едната ръка и с нож в другата.
Слагам длани върху очите си и разтърквам силно, мъча се да мисля овладяно, мъча се да се концентрирам, мъча се да не го слушам…
— Ами ако това е жертвоприношението? — казва момчето.
Поглеждам го.
— Какво жертвоприношение?
— Жертвоприношението, което ти видя в Шума му — обяснява то. — Жертвоприношението на…
— Защо ще го прави точно тук? — питам. — Защо измина целия този път, а, само за да спре на средата на тъпата гора и да го направи точно тук?
Изражението на момчето не се променя.
— Може би се налага да го направи сега — казва, — докато тя е още жива.
Правя рязка крачка напред, но трябва да спра, защото губя равновесие.
— А от какво би могла да умре? — казвам, тонът ми е сопнат, главата пак ме заболява и започва да жужи.
— От страх — отвръща момчето и отстъпва крачка назад. — От разочарование.
Обръщам му гръб.
— Нямам намерение да те слушам.