— Как слушаш, Тод? — лае Манчи. — Виола, Тод. Насам.
Облягам се пак на дървото. Трябва да помисля. Трябва да помисля, мътните да го вземат.
— Не можем да се доближим — казвам ниско, — той ще ни чуе.
— Ако ни чуе, ще я убие — казва момчето.
— Не говоря на теб — изкашлям още слуз, от кашлицата започва да ми се вие свят, а това ме кара да кашлям още повече. — Говоря на кучето си — изкашлям с последни сили.
— Манчи — излайва Манчи и ме близва по ръката.
— Не мога и да го убия — казвам.
— Не можеш да го убиеш — казва момчето.
— Дори и да искам.
— Дори и ако той заслужава да умре.
— Значи трябва да измисля някакъв друг начин.
— Ами ако тя се страхува от тебе и не позволи да я доближиш?
Поглеждам момчето. То си е тук, до мене, с книга в едната ръка, с нож в другата и с раница на гърба.
— Трябва да си вървиш вече — казвам. — Трябва да се махаш и никога повече да не се връщаш при мен.
— Може би вече си закъснял и колкото и да мислиш, никога няма да я спасиш.
— Не ми помагаш и нямам нужда от теб — повишавам тон аз.
— Но аз съм убиец — казва то, а по ножа в ръката му има кръв.
Затварям очи и изскърцвам със зъби.
— Ти няма да се доближаваш — казвам. — Няма да се доближаваш.
— Манчи? — излайва Манчи.
Отварям очи. Момчето го няма.
— Не говоря на тебе, Манчи — казвам и го погалвам между ушите.
Тогава разбирам колко се радвам, че той е с мен, че Манчи е с мен.
— Не говоря на тебе — повтарям.
Мисля. Сред мъглата и светлинките, и блясъка на света, и болката, и жуженето, и кашлицата, и треперенето, аз мисля.
И мисля.
Галя кучето си, моето глупаво, проклето, страхотно куче, което изобщо не исках, но което остана с мен въпреки всичко и което ме последва през блатото, и което ухапа Аарон, когато ме душеше, и което намери Виола, когато се беше изгубила, и което ближе ръката ми с малкото си розово езиче, кучето, чиито очи са подути и присвити от ритниците на господин Прентис Младши, и чиято опашка е отрязана наполовина от Матю Лайл, който замахна срещу него — срещу моето куче — което се изправи срещу грамаден мъж с мачете в ръката, за да ме спаси, и което беше до мене през всички страшни часове и ме теглеше навън от мрака, когато пропадах, и което ми казваше кой съм, когато забравях дори това.
— Тод — мърмори Манчи и търка муцуна в ръката ми, и тъпче с лапи от радост.
— Имам една идея — казвам.
— Ами ако идеята не свърши работа? — казва момчето иззад близкото дърво.
Не му обръщам никакво внимание и вадя отново бинокъла. Треперя, но бързо намирам лагера на Аарон и оглеждам гората край него. Съвсем близо са до брега на реката, между тях и водата има едно чепато раздвоено дърво, изсъхнало и голо, сякаш ударено от гръм.
Ще свърши идеална работа.
Оставям бинокъла и хващам главата на Манчи с две ръце.
— Ще я спасим — казвам на кучето си. — Двамата с тебе ще я спасим.
— Спасим, Тод — лае той и неистово маха с чуканчето.
— Няма да успеете — казва момчето, все така скрито от погледа ми.
— Щом е така, най-добре е да не се доближаваш до нас, за да не пострадаш — казвам аз на празното пространство и се давя в кашлица, а после изпълвам Шума си с картини и ги пращам на кучето си, обяснявам му какво трябва да прави. — Съвсем лесно е, Манчи. Само тичаш и тичаш.
— Тичам и тичам! — лае той.
— Добро момче — галя го аз, — добро момче.
Изправям се на крака и полу-ходейки, полу-олюлявайки се, полу-препъвайки се слизам от възвишението обратно в опожареното селище. Главата ми бумти, чувам пулсирането на отровената си кръв, целият свят пулсира заедно с нея и се люшка пред очите ми. Ако примижа, въртящите се светлини не ме заслепяват чак толкова и нещата горе-долу си идват по местата.
Най-напред ми трябва една пръчка. Двамата с Манчи нагазваме из пожарището и търсим някоя с точната големина. Почти всичко е черно и овъглено, и се троши, но най-после намираме една, която върши работа.
— Тафи фтава ли, Фод? — казва Манчи и издърпва една, която е дълга наполовина колкото него — тя стърчи изпод нещо, което прилича на камара изгорени столове. Какво ли се е случило на това място?
— Идеална е — казвам и я вземам от устата му.