— Той ще убие Манчи — казва момчето.
Аз се изправям, светът се върти и блести, тялото ми сякаш не е мое, изкашлям парченца от дробовете си, главата ми пулсира, коленете ми треперят, кръвта ми ври, но аз се изправям.
Изправям се, проклет да съм.
— Аз съм Тод Хюит — казвам на момчето. — А тебе те оставям тук.
— Никога не можеш да ме оставиш — отговаря то, но аз вече съм се обърнал към Манчи, казвам му „Тръгвай, момче“ и той хуква към възвишението, изчезва от другата му страна, горящата пръчка е в устата му, а аз броя до сто на висок глас, така че да не чувам нищо от никого, после се насилвам още веднъж да преброя до сто и това вече е достатъчно, и аз се втурвам колкото мога по-бързо към кея и лодката, влизам в нея, нагласям греблото в скута си, отрязвам въжето на лодката с ножа.
— Никога не можеш да ме оставиш — казва момчето, застанало на кея с книга в едната ръка и с нож в другата.
— Само гледай — казвам, лодката се откъсва от кея, фигурата на момчето започва да се смалява и смалява в бляскащата мътна светлина, заляла света, а аз поемам по течението.
Към Аарон.
Към Виола.
Към онова, което ме чака надолу по реката.
31
Наказанието е за грешните
В Прентистаун имаше лодки, но не си спомням някой някога да ги е използвал. При нас също тече река, същата тази, която се плиска под мен, сега и ме люшка насам-натам, но нашият бряг е каменист, течението е много бързо, а когато водата най-после се разлива и успокоява, вече се е превърнала в мочурище, пълно с крокодили. После следва гористото блато. Затова аз никога преди не съм влизал в лодка, а ако на вас управляването на лодка ви изглежда лесно, но не сте пробвали, от мен да знаете, че не сте прави — страшно е трудно.
Чист късмет си е, че тук реката е съвсем спокойна и бавна, има само малко вълнички от вятъра. Лодката се носи надолу по течението, не мога да му се противопоставя и няма никакво значение дали греба или не, затова просто насочвам цялата спестена от кашляне енергия просто да преча на лодката да се върти неконтролируемо и да върви с носа напред.
Трябват ми пет минути, докато я изправя успоредно на брега.
— Мътните да те вземат — мърморя под нос, — ш… чудо.
След известно безплодно пляскане с греблото (и след едно-две пълни завъртания на лодката, добре, де, млъквайте) успявам да му хвана цаката и вече я държа насочена горе-долу в нужната посока и когато вдигам поглед, установявам, че вече съм минал половината път до лагера на Аарон.
Преглъщам, треперя и кашлям.
Планът е следният. Може и да не е идеален, но това е всичко, което измислих със заслепения си треперещ мозък.
С горящата пръчка в уста Манчи, ще заобиколи по суша лагера, ще се приближи до реката от другата му страна, вятърът ще донесе пушека от пламъка право при Аарон и ще го накара да си мисли, че аз съм се настанил надолу по реката под него и също съм запалил лагерен огън. После Манчи ще хукне с всички сили към лагера на Аарон и ще лае като луд, уж че ме предупреждава, че е намерил Аарон и Виола. Това е лесна задача, ще трябва просто да лае името ми, а това той го може, щото бездруго непрекъснато го прави с повод и без повод.
Аарон ще се втурне да го преследва. Аарон ще се опита да го убие. Манчи ще го надбяга, щото е по-бързо от него (тичаш и тичаш, Манчи, тичаш и тичаш). През цялото време Аарон ще вижда пушека от запалената пръчка. Аарон изобщо не се страхува от мене, затова упорито ще търчи към пушека през цялото време, щото много ще му се иска да ме довърши веднъж завинаги.
Аз през това време ще плавам с лодката надолу по течението и ще стигна до лагера по вода точно когато Аарон вече няма да е там, защото ще тича след Манчи сред дърветата да ме търси, и ще спася Виола. После ще изчакам и Манчи, който ще направи пълен кръг сред дърветата и ще се върне в лагера на Аарон, ще взема и него, преди Аарон да го стигне (тичаш и тичаш).
Е, това е то, целият план.
Добре де, знам.
Знам, че ако не сработи, ще трябва да убия Аарон.
А ако се стигне до това, вече няма значение в какво ще се превърна и какво ще си мисли Виола за мен.
Няма да има никакво значение.
Просто ще се наложи да бъде сторено и аз ще трябва да го сторя.
Изваждам ножа.
Тук-таме по острието още има петна засъхнала кръв, моя кръв, кръв от дивака, но там, където няма кръв то блести, искри и трепка, трепка и блести. Върхът му е закривен леко нагоре, прилича на грозен палец, шипчетата от назъбената му страна стърчат хищно, а гладката страна пулсира като вена, пълна с кръв.