И откъсва носа на Аарон от лицето му.
Аарон изревава от болка, всичко е в кръв.
— Манчи! — крещя диво аз. — Бързо, Манчи!
— Манчи! — вика и Виола.
— Хайде, момче!
И Манчи вдига глава от Аарон, чува, че го викам и се обръща да ме погледне…
И Аарон се възползва от това.
— Не! — изпищявам аз.
Аарон сграбчва Манчи за козината и кожата на врата и го вдига нагоре, като едновременно с това се изправя с едно движение.
— Манчи!
Чувам плисък и смътно разбирам, че Виола гребе и се опитва да спре лодката, опитва се да попречи на течението да ни отдалечава още нататък, а светът блести и пулсира, и…
И Аарон е хванал кучето ми.
— ВЪРНИ СЕ ВЕДНАГА ТУК! — крещи Аарон и държи Манчи за кожата във въздуха на една ръка разстояние от себе си. Манчи вече е твърде тежък, за да го държат така и затова джафка от болка, но не мога да видя добре главата му, скрита зад ръката на Аарон.
— Пусни го! — викам.
Аарон свежда лице надолу.
От дупката, където доскоро беше носът му, силно тече кръв, и макар че разкъсаната му буза е позаздравяла, през нея все така се виждат зъбите, и цялата тази зловеща физиономия повтаря, вече почти спокойно думите, които излизат сред бълбукане на кръв и гной:
— Върни се при мен, Тод Хюит.
— Тод? — жално лае Манчи.
Виола гребе яростно, за да ни държи извън течението, но е твърде слаба от това, което й е дал Аарон, и ние се отдалечаваме и отдалечаваме.
— Не — чувам я как си повтаря, — не.
— Пусни го! — пищя аз.
— Момичето или кучето, Тод — вика Аарон, вече съвсем спокоен и затова още по-страшен. — Ти избираш.
Измъквам ножа и го протягам пред себе си, но толкова силно ми се вие свят, че го изпускам на дъното на лодката и главата ми се люшва и се удря в борда.
— Тод? — вика ме Виола, продължава да гребе срещу течението, а лодката се върти ли, върти.
Аз сядам, усещам вкус на кръв, а светът се люлее толкова силно, че малко остава да падна пак.
— Ще те убия — казвам, но съвсем тихо, само на себе си.
— Последна възможност, Тод — вика Аарон, но вече не звучи толкова спокоен.
— Тод? — лае Манчи жално. — Тод?
И не…
— Ще те убия — но гласът ми е само шепот.
И не…
И нямам избор…
И лодката излиза в течението…
И аз поглеждам Виола, която продължава да гребе срещу него, а от брадичката й капят сълзи…
Тя ме поглежда в отговор…
И нямам избор…
— Не — казва тя задавено. — О, не, Тод, не…
И аз слагам длан върху ръката й, за да й кажа да спре да гребе.
Шумът на Аарон изревава червен и черен.
Течението ни поема.
— Прости ми! — викам аз, а реката ни отнася надалеч, думите ми са късчета от самия мене, гърдите ми се свиват на топка и не мога да дишам. — Прости ми, Манчи!
— Тод? — лае той объркан и уплашен, и ме гледа как го изоставям. — Тод?
— Манчи! — пищя аз.
Аарон посяга със свободната си ръка към кучето ми.
— МАНЧИ!
— Тод?
И Аарон извива ръце и се чува ПУК и изпищяване, и последното излайване пресича недовършено и разкъсва сърцето ми завинаги, завинаги.
И болката е твърде силна, твърде силна, твърде силна, ръцете ми са обхванали главата и аз се дърпам назад и устата ми е отворена в един безкраен безмълвен вой, през който изтича цялата чернота, която е вътре в мене.
И аз пропадам в нея.
И повече не знам нищо, само реката ни отнася надалеч, надалеч, надалеч.
Част шеста
32
Надолу по реката
Плисък на течаща вода.
Шум на птички.
Къде е безопасно?, пеят птичките. Къде е безопасно?
А скрита зад Шума, се носи музика.
Музика, заклевам се.
Потоци музика, звънки и странни, и познати…
И срещу чернотата застава светлина, стени от светлина, бели и жълти.
И топлина.
И мекотата на кожата ми.
А до мен — мълчанието, тегли ме към себе си по-силно от когато и да било.
Отварям очи.
Лежа в легло, завит съм, леглото е в малка квадратна стая с бели стени, има поне два прозореца, от които се лее светлина, през тях долита и плисъкът на реката отпред, и Шумът на птичките, които пърхат по дърветата (и музиката, това музика ли е?), и за минута аз не просто не знам къде съм, но не знам и кой съм, нито какво се е случило, нито защо ме боли…