Посягам назад, за да изхлузя ризата през главата си и установявам, че вече не ме боли между лопатките.
— Е, трябваше да се зашие — казва доктор Сноу и ме заобикаля. Притиска инструмента към гърба ми.
Трепвам и се дръпвам.
— Студено.
— Тя не се отдели от теб и за миг — продължава докторът, без да обръща внимание на протестите ми и проверява как се чува дъхът ми на различни места. — Дори не спеше.
— Откога съм тук?
— Днес е петата сутрин.
— Пет дни? — ахвам, докторът едва успява да каже „да“, а аз вече съм отметнал завивките и се измъквам от леглото.
— Трябва да се махаме оттук — казвам, не съм много стабилен така изправен, но въпреки това не сядам обратно.
Виола се е облегнала на касата на вратата.
— Откак сме дошли, все опитвам да им обясня как стоят нещата.
— Тук сте в безопасност — казва доктор Сноу.
— Това и преди сме го чували — обаждам се аз. Поглеждам към Виола за подкрепа, но виждам как тя се мъчи да потисне усмивката си и осъзнавам, че съм се изправил насред стаята само по чифт сериозно овехтели гащи на дупки, които изобщо не крият онова, което трябва да крият.
— Ох! — казвам аз и ръцете ми се скръстват пред слабините.
— Тук сте точно толкова в безопасност, колкото и на всяко друго място — казва доктор Сноу иззад гърба ми и ми подава чифт панталони от купчината чисто изпрани дрехи до леглото. — Във войната ние бяхме на предната линия. Знаем как да се защитаваме.
— Онова са били диваци — обръщам гръб на Виола и нахлузвам панталоните. — Това са мъже. Хиляда мъже.
— Слухове — отвръща докторът. — Дори не знам дали има общо хиляда души в Новия свят.
— От сметки нищо не разбирам — срязвам го, — обаче тези мъже имат пушки.
— И ние имаме пушки.
— И коне имат.
— Е, и ние имаме коне.
— А имате ли и мъже, които ще се присъединят към армията? — озъбвам се предизвикателно аз.
Докторът премълчава, което е достатъчно да ме успокои. Тоест, достатъчно е да ме разтревожи още повече. Закопчавам панталоните.
— Трябва да си вървим.
— Трябва да почиваш — отговаря докторът.
— Няма да киснем тука и да чакаме армията да цъфне на прага ви — извръщам се към Виола, за да я включа в това „ние“, а после към мястото, където обикновено лежеше кучето ми, за да покажа, че и то е с нас.
Настъпва миг тишина, в който Шумът ми изпълва стаята с Манчи, просто я изпълва с Манчи, който лае ли, лае и иска да ака, а после пак лае.
И умира.
Не знам дали може да има повече думи за това.
(Него го няма, няма го).
Чувствам се празен. Напълно празен.
— Никой няма да те кара насила да правиш нещо, което не искаш, Тод — казва доктор Сноу кротко, — но старейшините на селището ще искат да поговорят с теб, преди да си тръгнеш.
Стисвам устни.
— За какво?
— За всичко, което може да се окаже от помощ за нас.
— Как мога аз да ви помогна? — викам, грабвам изпраната си риза и я навличам. — Армията ще дойде и ще избие всички, които не се присъединят към нея. Точка. Това е.
— Това селище е нашият дом, Тод — отвръща докторът. — Ще го защитаваме. Нямаме друг избор.
— Е, без мене… — започвам.
— Тати? — чуваме тогава.
На вратата до Виола е застанало малко момченце.
Истинско живо момченце.
То гледа нагоре към мене, очите му са широко отворени, Шумът му е смешен, ярък, обширен и аз чувам себе си в него, и той казва кльощаво и белег и спящото момче, а всичко е смесено с безброй топли мисли, насочени към баща му, и те се фокусират в едничката дума тати, повторена пак и пак, защото тази дума означава всичко, което се сетите: детето едновременно пита за мен, разпознава татко си, казва му колко го обича, и това само с една дума, повтаряна безкрай.
— Здрасти, приятелче — казва доктор Сноу. — Джейкъб, това е Тод. Вече е буден и е с нас.
Джейкъб спира върху мен тържествен поглед, пъха пръст в устата си и кимва.
— Козичката не дава мляко — промълвява тихо.
— Тъй ли? — изправя се доктор Сноу. — Я тогава да идем да я помолим, може пък да се съгласи да ни даде малко, а?
Тати, тати, тати, казва Шумът на Джейкъб.
— Ще отида да нагледам козата — обръща се към мене докторът. После ще свикам останалите старейшини.