Аз не мога да откъсна поглед от Джейкъб. А той не може да откъсне поглед от мен.
Децата, които видях във Фарбранч, стояха надалеч, изобщо не бяха толкова близо.
Той е толкова мъничък.
И аз ли съм бил толкова мъничък?
Доктор Сноу продължава да говори:
— Ще ги доведа тук да поговорим и да видим дали не можеш да ни помогнеш с нещо — той се навежда напред, докато не среща погледа ми. — А и дали ние не можем да помогнем на теб.
Шумът му е искрен, внушава доверие. Смятам, че наистина мисли онова, което казва. Смятам също, че дълбоко греши.
— Може и да греша — отвръща той с усмивка. — А може и да не греша. Още не си видял селището ни. Ела, Джейк — хваща сина си за ръка. — В кухнята има храна. Бас ловя, че си прегладнял. Ще се върна до един час.
Пристъпвам до вратата и ги гледам как излизат от къщата. Джейкъб, все така с пръст в уста, се обръща и ме поглежда още веднъж, преди да изчезне след татко си.
— На колко години е това дете? — питам Виола, като не отделям очи от коридора зад вратата. — Дори не мога да си представя някой толкова малък.
— На четири години е — отвръща тя. — Повтори ми го към осемстотин пъти. Струва ми се малък, за да дои кози.
— Не и в Новия свят — отвръщам. Поглеждам я, тя е сложила ръце на кръста си, а очите й са сериозни.
— Ела да ядеш — казва. — Трябва да поговорим.
33
Карбонел даунс
Завежда ме в кухнята, която е чиста и светла като спалнята. Реката все така плиска отпред, птичките шумят, музиката все още…
— Каква е тази музика? — казвам и отивам до прозореца да надникна навън. От време на време ми се струва, че разпознавам мелодията, но когато се заслушам внимателно, слоеве музика се наслагват върху други слоеве, усукват се и се оплитат един в друг.
— Пускат я по високоговорители в главното селище — отвръща Виола и вади чиния със студено месо от хладилника.
Сядам на масата.
— Някакъв празник ли има?
— Не — продължава тя с тон тип „дръж се да не паднеш“. — Няма никакъв празник.
Вади хляб и някакъв оранжев плод, който никога преди не съм виждал, после ми налива и някаква червена напитка, която има вкус на горски плодове и захар.
Нахвърлям се върху яденето.
— Разкажи ми.
— Доктор Сноу е добър човек — започва тя, сякаш се налага първо да ми съобщи този факт. — Толкова е мил и кротък, и толкова се постара да те излекува, Тод, наистина.
— Хубаво. После?
— Музиката свири по цял ден и по цяла нощ — отвръща Виола и ме наблюдава как ям. — Тук в къщата е по-тихо, но в селището не можеш да си чуеш мислите.
Спирам да дъвча, устата ми е пълна с хляб.
— Като в кръчмата.
— Каква кръчма?
— Кръчмата в Прент… — млъквам. — Те откъде си мислят, че сме дошли?
— От Фарбранч.
Въздъхвам.
— Ще се постарая да не ме хванат — отхапвам от плода. — В кръчмата в родния ми град непрекъснато свиреше музика, за да заглуши Шума на мъжете вътре.
Тя кимва.
— Точно така. Питах доктор Сноу защо пускат музиката, а той отвърна: „За да могат мъжете да пазят мислите си за себе си“.
Свивам рамене.
— Е, шумотевицата става ужасна, но като се замислиш, има логика. Определено е начин да се справят с Шума.
— Мъжете да запазят мислите си, Тод — прекъсва ме Виола. — Мъжете. Да знаеш, старейшините също са само мъже, а и, както може би си забелязал, ще дойдат тук, за да искат само твоя съвет. През главата ми минава кошмарна мисъл.
— И тук ли всички жени са измрели?
— О, не, има жени — казва Виола и върти един нож за масло между пръстите си. — Те чистят и готвят, и раждат бебетата, и живеят в едно голямо общежитие извън селището, стоят си там, за да не се бъркат в мъжките работи.
Оставям вилицата с набоденото на нея парче месо.
— Докато те търсех, минах край още едно подобно място. Мъжете спяха в една постройка, а жените — в друга.
— Тод — казва Виола и вдига очи към мен. — Те не ме слушат. За нищо. Не обърнаха внимание на нито една моя дума, когато им разказах за армията. Все ме наричаха „малко момиченце“ и едва ли не ме потупваха по проклетата глава, само и само да не им се мотая в краката — тя скръства ръце. — Единствената причина, поради която искат да разговарят с теб сега, е фактът, че по пътя край реката започнаха да се точат кервани с бежанци.