— Уилф — казвам.
Очите й шарят по лицето ми, претърсват Шума ми.
— О — казва тя най-после. — Не, него не съм го виждала да минава.
— Чакай, чакай — глътвам още малко от питието. Чувствам се така, сякаш не съм пил нищо от години. — Как сме успели да изпреварим армията с толкова много дни? Как така още не са дошли да прегазят това селище?
— Плавахме в лодката ден и половина — отвръща тя и чопли с нокът нещо, забито между дъските на масата.
— Ден и половина — повтарям и размишлявам. — Сигурно сме минали километри.
— Километри и километри — потвърждава тя. — Аз спрях да греба и оставих реката просто да ни носи и носи напред. Страх ме беше да спирам в селищата, край които минавахме. Няма да повярваш какви неща… — тя поклаща глава и замълчава.
Спомням си предупрежденията на Джейн.
— Голи хора и стъклени къщи, а? — питам.
Виола ми хвърля странен поглед.
— Не — отвръща и свива устни. — Само бедност. Просто ужасна, ужасна бедност. Хората на някои места изглеждаха така, сякаш биха ни изяли в мига, в който ни докопат, така че аз се оставих на течението и все продължавахме напред, а ти се разболяваше все повече и повече, а после, на втората сутрин видях доктор Сноу и Джейкъб да ловят риба до водата, по Шума разбрах, че мъжът е лекар, а и колкото и странно да се държат с жените тук, поне е чисто.
Оглеждам чистата, твърде чистата кухня.
— Не можем да останем повече — казвам.
— Не, не можем — Виола подпира брадичка на ръцете си. — Толкова се тревожех за теб — гласът й е искрен. — Толкова се тревожех и че армията е наблизо, но никой не ми обърна внимание — тя изведнъж удря по масата от яд. — А и ми е толкова мъчно за…
Млъква. Лицето й се сгърчва и тя се извърша настрани.
— За Манчи — казвам името му за първи път, откакто той…
— Толкова съжалявам, Тод — отвръща тя, а очите й са пълни със сълзи.
— Не си виновна за нищо — изправям се бързо и избутвам рязко стола си назад.
— Той щеше да те убие — казва тя, — а после щеше да убие и Манчи просто ей така.
— Моля ти се, нека да не говорим за това — отвръщам, излизам от кухнята и се връщам в спалнята. Виола върви по петите ми — Ще се видя с тия старейшини — продължавам, вдигам от пода раницата й и започвам да пъхам вътре останалите изпрани дрехи. — А после си тръгваме. Колко е далеч от тук до Хейвън, как мислиш?
Виола ми се усмихва лекичко.
— Два дни път.
Аз рязко се изправям.
— Толкова надолу по реката ли сме слезли?
— Толкова.
Подсвирвам тихо. Два дни. Само два дни път. Два дни до Хейвън, каквото и да се крие там.
— Тод?
— Да? — отвръщам и премятам раницата през рамо.
— Благодаря ти — казва Виола.
— За какво?
— За това, че дойде да ме спасиш.
Възцарява се пълно мълчание.
— Няма нищо — отвръщам, усещам, че лицето ми пламва и обръщам поглед настрани. — Всъщност, ти добре ли си? — питам, без да я гледам. — Пострада ли, след като той те отвлече?
— Ами аз всъщност не си… — започва тя, но тогава чуваме как се затваря външната врата и напевното тати, тати, тати се понася по коридора към нас. Джейкъб се хваща за рамката на вратата и ни гледа, без да влиза в стаята.
— Тати поръча да дойда да ви викна — казва.
— Така ли? — вдигам вежди. — Трябва да се явя пред старейшините, а?
Джейкъб кима с много сериозно изражение.
— Идваме, щом е така — нагласям раницата и поглеждам Виола. — А после се махаме оттук.
— Точно така — казва Виола и от начина, по който го казва, ми става много приятно. Понечваме да последваме Джейкъб по коридора, но той ни спира на вратата.
— Само ти — казва, без да сваля очи от мен.
— Какво само аз?
Виола скръства ръце.
— Иска да каже, че само ти трябва да отидеш да говориш със старейшините.
Джейкъб повторно кима, все така сериозен. Поглеждам Виола, после пак се обръщам към него.
— Виж сега — казвам и клякам, за да го гледам в очите.
Защо не отидеш да кажеш на тати, че двамата с Виола ще дойдем след минутка? А?
Джейкъб отваря уста.
— Но той поръча…
— Изобщо не ме интересува какво е поръчал — казвам кротко. — Тръгвай.
Детето ахва и хуква навън.
— Мисля, че ми писна разни мъже да ми казват какво да правя — казвам и се изненадвам колко е слаб гласът ми и в този миг чувствам, че мога да се върна в леглото и да спя още пет дни.