— Ще имаш ли сили да стигнеш до Хейвън? — пита Виола.
— Само се опитай да ме спреш — отвръщам и тя ми се усмихва.
Отправям се към входната врата.
И за трети път днес очаквам Манчи да се втурне след нас.
Отсъствието му е толкова могъщо, че аз се чувствам така, сякаш той е още до мен, но всичкият въздух излиза от дробовете ми и трябва да спра, и да дишам дълбоко, и да преглъщам.
— Божичко — казва сам на себе си.
Последното му „Тод?“ виси в Шума ми като рана.
Да ви кажа още нещо смешно за Шума. Всичко, което някога ти се е случвало, се запечатва в него и той го повтаря вечно.
Навън виждам праха, който са вдигнали крачетата на Джейкъб, докато е тичал по една пътека между дърветата към главната част на селището. Оглеждам се наоколо. Къщата на доктор Сноу не е кой знае колко голяма, но преминава в кей, надвиснал над реката. От него започва нисък мост, който свързва пътя, идващ от центъра на Карбонел Даунс зад гърба ми, с главния път край реката, който се простира на отсрещния бряг. Този път, пътят, по който толкова дълго вървяхме с Виола, е скрит сред дърветата, подминава селището и се отправя напред, към Хейвън.
— Господи — промълвявам, — в сравнение с останалата част от Новия свят, тук е направо райско.
— Няколко хубави къщи не правят едно място райско — отвръща Виола.
Продължавам да разглеждам. Доктор Сноу има добре поддържана градина, която опира в пътя, водещ към селището. Надниквам сред дърветата и виждам няколко сгради, чувам и музиката.
Странна музика. Непрекъснато се променя, предполагам, за да не позволи на хората да свикнат с нея. Не познавам мелодията, но тук отвън се чува по-силно и мисля, че вероятно се предполага никой да не познава мелодията, но мога да се закълна, че когато се събудих, чух нещо познато…
— На средата на селището музиката е непоносима казва Виола. — Повечето от жените изобщо не си правят труда да слизат от общежитието — после се намръщва. — А това, предполагам, е и целта.
— Жената на Уилф ми разказа за селища, където всички…
Млъквам, защото мелодията се променя.
Но всъщност не се променя.
Музиката от селището си остава същата, хаотична, бъбрива, оплетена в самата себе си като маймуна.
Отвъд нея, обаче, има още нещо.
Отвъд нея има друга музика.
И тя става все по-силна.
— Чуваш ли това? — питам.
Обръщам се.
Пак се обръщам. Виола също се обръща на всички страни.
Опитваме се да осъзнаем какво чуваме.
— Може би някой е пуснал още един високоговорител на отсрещния бряг на реката — предполага тя. — За да не им хрумват на жените разни неблагоразумни мисли за бягство.
Аз, обаче, не слушам гласа й.
— Не — прошепвам. — Не, не може да бъде.
— Какво? — пита Виола с променен глас.
— Шшт — пак се заслушвам, като се мъча да укротя Шума си, за да чувам по-ясно.
— Идва от другата страна на реката — прошепва Виола.
— Шшт — повтарям аз, защото гърдите ми се повдигат все по-бързо, Шумът ми зажужава толкова силно, че става напълно неизползваем.
Защото там, отвъд плисъка на реката и Шума на птичките има…
— Песен — казва Виола съвсем тихо. — Някой пее.
Някой пее.
И той пее така:
Ра-ано една сутрин, когато слънцето изгря-ява…
И Шумът ми бликва още по-силен, когато казвам името.
— Бен.
34
Никога не ме оставяй
Изтичвам до водата, спирам и пак се заслушвам.
О, не ме предавай.
— Бен? — казвам, като се мъча да викам и да шепна едновременно.
Виола дотичва до мен.
— Твоят Бен? — казва. — Това твоят Бен ли е?
Махвам й с ръка да мълчи и слушам, и се мъча да отстраня плисъка на реката и птичките, и моя собствен Шум, и ето го, там, под всичко това…
О, никога не ме оставяй.
— На отсрещния бряг — казва Виола и хуква по моста, краката й тропат по дъските. Аз съм зад нея, задминавам я, слушам и търся, и слушам, и търся, и ето, и ето, и ето…
Той е в един листат храсталак точно до водата на другия бряг.
Бен.
Наистина е Бен.
Клекнал е сред листака, опрял длан в кората на дървото до него, гледа ме как приближавам към него, гледа как пресичам моста тичешком, как го доближавам и лицето му се отпуска, и Шумът му се разтваря широко като прегръдката му, и аз се хвърлям в ръцете му, потъвам в Шума му, скачам още от моста право в храстите, малко остава да го съборя, а сърцето ми се разбива и зейва, а Шумът ми е бляскав като безкрайната синева на небето, и…