И всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред.
Това е Бен.
Той ме притиска силно силно и казва „Тод“, а Виола стои настрани, за да ни остави само двамата, а аз го прегръщам и го прегръщам, и това е Бен, о, Господи, който си на небесата, това е Бен, Бен, Бен.
— Аз съм — казва той и тихичко се смее, защото изкарвам всичкия въздух от дробовете му. — О, колко се радвам да те видя, Тод.
— Бен — казвам аз, отдръпвам се от него, не знам какво да правя с ръцете си, затова го сграбчвам отпред за ризата и го разтърсвам силно, защото това разтърсване значи обич. — Бен — повтарям.
Той кимва и ми се усмихва.
Около очите му, обаче, има много бръчки и аз вече виждам онова, което той ще ми каже, скоро то ще излезе напред в Шума му и просто трябва да попитам:
— Килиън?
Бен не отвръща нищо на глас, но ми го показва, показва ми как тича към фермата, която вече гори, цялата в пламъци, показва ми как тя скоро изгаря напълно заедно с неколцина от хората на Кмета, но заедно и с Килиън, показва ми как скърби, как до ден-днешен скърби.
— О, не — казвам аз и стомахът ми се свива, нищо че отдавна подозирах, че точно така е станало.
Но да подозираш не е същото като да знаеш със сигурност.
Бен кимва отново, бавно и тъжно, и тогава забелязвам, че целият е мръсен, че носът му е запушен с кървави съсиреци, че изглежда така, сякаш не е ял от седмица, но въпреки това все още си е Бен, все още чете Шума ми по-добре от всеки друг, защото неговият Шум вече ме разпитва за Манчи и аз вече му показвам какво стана при лагера на Аарон, и тогава очите ми наистина се напълват със сълзи и те потичат, а Бен ме прегръща отново и аз за първи път истински заплаквам от мъка за мъртвото си куче, за Килиън и за това, че предишният ми живот вече го няма.
— Аз го изоставих — казвам и продължавам да го повтарям, подсмърчайки и кашляйки, — аз го изоставих.
— Знам — казва Бен, а аз знам, че ме разбира, защото чувам същите думи и в неговия Шум. Аз го изоставих, мисли той.
След минутка усещам как леко ме отдръпва от прегръдката си и казва:
— Виж, Тод, нямаме много време.
— За какво нямаме време? — посмръквам аз, но виждам, че той е обърнал поглед право към Виола.
— Здрасти — казва тя, а очите й издават колко е нащрек.
— Здрасти — отвръща Бен. — Ти трябва да си момичето.
— Същата — казва Виола.
— Ти ли се грижеше за Тод?
— Грижехме се един за друг.
— Добре — казва Бен, а Шумът му става топъл и тъжен. — Добре.
— Хайде — казвам аз, хващам го за ръката и се опитвам да го поведа към моста. — Ще ти намерим нещо за ядене. Има и един лекар, който…
Но Бен не помръдва.
— Би ли наглеждала пътя за малко, трябва да поговоря с Тод — обръща се той към Виола. — Повикай ни, ако видиш, че някой идва, който и да е, независимо дали се задава по пътя или от селището.
Виола кимва, поглежда ме за миг в очите, измъква се от храстите и се връща на пътя.
— Нещата се влошават — казва Бен тихо, смъртоносно сериозно. — Трябва да стигнете до мястото, наречено Хейвън. Колкото можете по-бързо.
— Знам всичко това, Бен — отвръщам. — Ти защо мислиш, че сме…
— Преследва ви армия.
— И това го знам. А и Аарон ни преследва. Но след като ти си тук, вече можем…
— Аз не мога да дойда с вас — казва Бен.
Зяпвам.
— Какво? Разбира се, че можеш да дойдеш…
Но той клати глава отрицателно.
— Знаеш, че не мога да дойда.
— Ще измислим начин — казвам, но Шумът ми вече се върти, мисли, спомня си.
— Мъжете от Прентистаун не са добре дошли никъде в Новия свят — отвръща Бен.
Кимвам.
— Да ти кажа, с момчетата от Прентистаун положението е същото.
Той ме хваща за ръката.
— Някой сторил ли ти е зло?
Поглеждам го кротко.
— Много хора — отговарям.
Бен прехапва устна и Шумът му става още по-тъжен.
— Аз те търсех — започва той, — ден и нощ, следвах армията, заобикалях я, вървях пред нея, дебнех за слухове за едно момче и едно момиче, които пътували самички. И ето те и тебе, добре си, така си и знаех, че ще се справиш. Знаех си — той въздъхва и във въздишката му има толкова обич и тъга, че аз знам, че следващите му думи ще изрекат истината. — Но аз съм заплаха за теб навсякъде извън Прентистаун.