Ръката му замахва, за да покаже храсталаците, в които се крием, крием се като крадци.
— Трябва да изминеш останалия път сам.
— Аз не съм сам — отвръщам, без да мисля.
Бен се усмихва, но и усмивката му е тъжна.
— Не — казва, — не си сам.
Оглежда се отново и надниква през листата към къщата на доктор Сноу на отсрещния бряг.
— Болен ли беше? — пита. — Чух Шума ти вчера сутринта надолу по реката, но беше трескав и сънен. От тогава чакам скрит тук. Тревожех се, че се е случило нещо много страшно.
— Бях болен — отвръщам и срамът започва да размътва Шума ми като надигаща се мъгла.
Бен се вглежда внимателно в мен.
— Какво е станало, Тод? — пита той и нежно чете Шума ми, както само той умее. — Какво е станало?
И аз отварям Шума си за него, показвам му всичко, от самото начало, как крокодилът нападна Аарон, гонитбата из блатото, корабът на Виола, Кметът ни преследва на кон, мостът, Хилди и Там, Фарбранч и всичко, което се случи там, кръстопътя, Уилф и нещата, които пееха Тук, господин Прентис Младши и Виола, която ме спаси от него.
И дивака.
И онова, което сторих.
Не мога да погледна Бен в очите.
— Тод — казва той.
Аз не откъсвам поглед от земята.
— Тод — повтаря той. — Погледни ме.
Вдигам глава към него. Очите му са сини както винаги. Улавят погледа ми и го задържат.
— Всички грешим, Тод. Всички.
— Аз го убих казвам. Преглъщам. — Убих него. То беше той.
— Действал си, движен от онова, което си знаел тогава. Постъпил си така, както си сметнал за най-добре.
— И това е извинение, така ли?
В Шума му се надига нещо. Нещо тревожно.
— Какво има, Бен?
Той изпуска въздуха от гърдите си.
— Време е да узнаеш, Тод — казва. — Време е да узнаеш истината.
Чува се пукот на клонки и Виола дотичва.
— Конник на пътя — задъхано съобщава тя.
Заслушваме се. Удари на копита, надолу по пътя край реката, бързо приближават. Бен отстъпва още по-назад в храстите. Ние отстъпваме с него, но конникът наближава твърде бързо и става очевидно, че изобщо не се интересува от нас. Чуваме как конят прогърмява край нас и след това моста, насочил се право към Карбонел Даунс, копитата първо откънтяват по дъските, после затопуркват по земята, а след това изчезват, погълнати от музиката на високоговорителите.
— Надали носи добри новини — обажда се Виола.
— Сигурно е видял армията — отвръща Бен. — Те сигурно са на не повече от няколко часа път оттук.
— Какво!? — извиквам и отстъпвам. Виола също скача.
— Казах ти, че нямаме много време — казва Бен.
— Значи трябва да тръгваме! — казвам. — Трябва да дойдеш с нас. Ще казваме на хората, че…
— Не — отвръща той. — Не. Вие двамата трябва да отидете в Хейвън. Това е. Нямате друга възможност.
Изведнъж двамата го засипваме с въпроси.
— В Хейвън безопасно ли е? — пита Виола. — Армията заплашва ли го?
— Вярно ли е, че там имат лек срещу Шума? — питам аз.
— Има ли уреди за радиовръзка? Ще мога ли да се свържа с корабите?
— Сигурен ли си, че е безопасно? Сигурен ли си?
Бен вдига ръце, за да ни спре.
— Не знам — отвръща. — Не съм бил в Хейвън от двайсет години.
Виола се изправя като свещ.
— Двайсет години? — повтаря. — От двайсет години? — гласът й се повишава. — Откъде тогава да знаем какво ще заварим там? Откъде можем да сме сигурни, че градът изобщо още съществува?
Потърквам лицето си с длан и се замислям за празнотата в мен, която Манчи заемаше, докато беше жив, и тя ми помага да осъзная онова, за което досега бяхме избягвали да мислим.
— Не можем да сме сигурни, че съществува — казвам и това е истината. — Никога не сме били сигурни в това.
Виола издава тих неясен звук и раменете й се отпускат.
— Не — признава и тя. — Не сме били сигурни.
— Но надежда винаги има — казва Бен. — Не трябва да спирате да се надявате.
Двамата с Виола го поглеждаме особено, сигурно съществува дума, описваща начина, по който го поглеждаме, но аз не я знам. Гледаме Бен така, сякаш ни говори на чужд език, сякаш ни е съобщил, че заминава за една от луните, сякаш ни казва, че всичко до днес е било само лош сън, а сега за всички деца ще има бонбони.