Затова съм нещо като техен син. Е, докрай си останах „нещо като“, никога не са ме имали за истински син. Бен казва, че Килиън непрекъснато ми се кара, защото го е грижа за мен, но дори и да е вярно, това е доста странен начин да покажеш, че те е грижа за някого, начин, дето, ако питате мен, понякога изглежда така, сякаш въобще не те е грижа.
Но Бен не е като Килиън, Бен е добър човек, което е нещо като изключение в Прентистаун. Всичките останали 145-ма мъже в този град, дори и онези от тях, чийто последен рожден ден е минал току-що, дори и Килиън, макар и в по-малка степен, гледат на мен като на нещо, което в най-добрия случай могат да пренебрегнат, а в най-лошия — да ударят, а аз лично прекарвам по-голямата част от дните си в измисляне на разни начини, с които да ги карам да ме пренебрегват, само и само да не ме удрят.
Всички са такива, всички, освен Бен, и сега не мога да продължа да го описвам, защото ще се размекна като малко момче и ще започна да изглеждам като глупак, така че няма да го описвам повече, ще добавя само, че не познавам татко си, но ако някой ме събуди една сутрин и ми поръча да си избера някого, който да бъде мой татко, ако ми каже ей така: Хайде, момче, избери си когото искаш, никак, ама никак няма да сгреша, ако избера Бен.
Ние приближаваме, а Бен си подсвирква и макар че още нито аз мога да го видя, нито той мен, той усеща, че приближавам и веднага сменя мелодията и започва да си тананика една песен, която познавам, Ра-а-ано една сутрин, когато слънцето изгря-я-ява, и която Бен казва, че била любимата песен на мама, обаче аз смятам, че просто е някаква негова си любима песен, защото той си я подсвирква и си я пее, откак се помня. Кръвта ми още бушува след спора с Килиън, но когато я чувам, веднага чувствам, че започвам да се успокоявам.
Да, да, знам, че това е просто бебешка песен, знам, млъквайте вече!
— Бен! — лае Манчи и хуква през тръбите на напоителната система.
— Здравей, Манчи — чувам аз, завивам край последната тръба и виждам как Бен чеше Манчи зад ушите. Очите на Манчи за затворени и той тъпче с предните си лапи от удоволствие, а Бен със сигурност веднага разбира от Шума ми, че отново съм се карал с Килиън, но казва само:
— Здравей, Тод.
— Здрасти, Бен — аз зяпам в земята и подритвам едно камъче.
А Шумът на Бен казва ябълки и Килиън, и толкова си пораснал, и пак Килиън, и сърби ме сгъвката на лакътя, и ябълки, и вечеря, и божичко, колко е топло, и Шумът му е кротък и не те сграбчва, и под него се чувстваш така, сякаш лежиш в хладен поток в някой горещ ден.
— Успокояваш ли Шума, Тод? — пита той най-после. — Припомняш ли си кой си?
— Да — отвръщам, — ама той защо трябва да ме напада така? Защо не може просто да ми каже едно здрасти? Дори не поздравява, а веднага все едно почва да вика: „Знам, че си направил нещо лошо и сега ще те тормозя, докато не разбера какво е то“.
— Той просто си е такъв, Тод. Знаеш това.
— Все така казваш — отскубвам стрък зелена пшеница и го пъхвам между зъбите си, като избягвам погледа на Бен.
— Остави ябълките вкъщи, нали?
Поглеждам го. Дъвча стръкчето. Той знае, че нищо не съм донесъл. Досеща се.
— Има и причина — казва Бен и продължава да гали Манчи. — Има причина, но не мога да я видя ясно.
Опитва се да разчете Шума ми, да види дали може да пресее истината от него, а повечето мъже правят това, защото смятат, че ако го сторят, ще открият някое добро основание за скандал, но когато Бен го прави, нямам нищо против. Той изправя рязко глава и спира да гали Манчи.
— Аарон?
— Да, срещнах го.
— Той ли ти сцепи устната?
— Аха.
— Кучи син — Бен се смръщва и прави крачка напред. — Мисля, че трябва да си поприказвам с тоя човек.
— Недей — казвам аз. — Просто недей. Ще стане още по-лошо, а и той не ме удари чак толкова силно.
Бен хваща брадичката ми с ръка и повдига главата ми, за да разгледа раната.
— Кучи син — повтаря той съвсем тихо. Докосва сцепеното и аз трепвам.
— Нищо страшно — казвам.
— Стой далече от този мъж, Тод Хюит.
— О, смяташ, че съм обикалял блатото и съм се надявал да налетя на него, така ли?
— Той е постъпил много лошо.
— Леле майко, благодаря, че ми каза, Бен! — сопвам се аз и в този момент улавям късче от неговия Шум и то казва един месец, и със сигурност е нещо ново, промъкнало се в Шума му, нова мисъл, която той бързо прикрива с още и още Шум.