Виждам го как взема решение.
— Освободете ги.
— Какво? — вика брадатият, а аз виждам в Шума му как просто ръцете го сърбят да застреля някого. — Този тука е предател и убиец.
— А ние имаме цяло селище, което трябва да защитаваме — отвръща твърдо доктор Сноу. — Трябва да се погрижа за сина си. Ти също, Фъргъл.
Брадатият се намръщва и не проронва и дума повече.
Туп тупур-туп тупур-туп трещи по пътя.
Доктор Сноу се обръща към нас.
— Тръгвайте — казва. — Моля се само да не сте подписали смъртната ни присъда.
— Не сме — отвръщам — и това е чистата истина.
Доктор Сноу свива устни.
— Иска ми се да ти вярвам — после се обръща към мъжете. — Хайде! — вика. — По местата! Бързо!
Групата се разпада и се втурва обратно към Карбонел Даунс, брадатият и родилното петно се обръщат няколко пъти да ни погледнат през рамо, търсят си причина да ни застрелят, но ние не им даваме причина. Само стоим и ги гледаме как се отдалечават.
Усещам, че леко треперя.
— Мътните го взели — казва Виола и се превива надве.
— Трябва да се махаме от тук — казвам. — Армията се интересува от нас повече, отколкото от селището.
Раницата на Виола е още на раменете ми, нищо че в нея лежат само малко дрехи, манерките с вода, бинокълът и книгата на майка ми, увита в найлоновото пликче.
Всичко, което притежавам на този свят.
А това означава, че сме готови за път.
— В следващото селище ще се случи същото — казва Бен. — Не мога да дойда с вас.
— Можеш и идваш — отвръщам. — По-късно може да се разделим, но сега тръгваме заедно. Няма да оставим армията да те хване — поглеждам Виола. — Прав ли съм?
Тя се изправя с решителен вид.
— Прав си — казва.
— Значи, решено — обобщавам.
Бен мести поглед между двама ни. После челото му се набръчква.
— Оставам с вас само докато се убедя, че сте в безопасност.
— Много приказки — отговарям аз. — Губим време, в което трябва да бягаме.
36
Отговори на въпросите
По очевидни причини се държим встрани от пътя край реката, промъкваме се сред дърветата, вървим както винаги към Хейвън, под нас пукат клонки и вършини, отдалечаваме се от Карбонел Даунс толкова бързо, колкото ни държат краката.
Не минават и десет минути, когато чуваме първите изстрели.
Не поглеждаме назад. Не поглеждаме назад.
Бягаме и гърмежите заглъхват.
Бягаме.
Аз и Виола сме по-бързи от Бен и понякога трябва да спираме, за да го изчакваме.
Минаваме покрай едно малко селище, после покрай второ — все места, които явно са взели слуховете за приближаващата армия насериозно и са се спасили с бягство за разлика от Карбонел Даунс. Движим се в гората между реката и пътя, но не виждаме бежанци. Сигурно вече са стигнали в Хейвън.
Бягаме.
Нощта пада и ние продължаваме да бягаме.
— Добре ли си? — питам Бен, когато спираме край реката да напълним манерките.
— Продължаваме напред — отвръща той задъхано, — продължаваме.
Виола ме поглежда разтревожено.
— Съжалявам, но нямаме никаква храна — казвам.
Но Бен само клати глава и повтаря:
— Продължаваме.
Продължаваме.
Минава полунощ, а ние бягаме.
(Кой знае колко дни остават? А и на кого ли вече му пука?)
Докато най-после Бен казва:
— Почакайте — и спира с длани, подпряни на коленете, и диша тежко по много тревожен начин.
Оглеждам се на светлината на луните. Виола също се оглежда. После посочва:
— Там.
— Хайде, Бен — казвам и му соча малкия хълм, който Виола е избрала. — Отгоре ще виждаме околността.
Бен не казва нищо, само диша тежко, клати глава и тръгва след нас. Хълмът е покрит плътно с дървета, но на върха му има добре поддържана пътека и широка разчистена поляна.
Когато се качваме, виждаме защо пътеката е така утъпкана.
— Гробище — казвам.
— Какво е това? — пита Виола и оглежда квадратните плочи, които отбелязват гробовете. Може би сто, може би двеста гроба, подредени в прави редове, покрити с добре поддържана трева. Животът на заселниците е тежък и кратък и много от хората в Новия свят вече са изгубили битката.