— Защо не избягахте? — питам.
Той потърква лицето си с ръка.
— Защото ние също не допускахме, че нападение над жените наистина ще има. Най-малкото аз не го допусках, а и вече бяхме устроили фермата и се надявах, че настроението ще отшуми, както е дошло, преди да се случи нещо наистина лошо. Мислех, че става дума само за слухове и параноя, дори от страна на майка ти, така мислех до самия край — той се намръщва. — Грешал съм. Бях глупак — после отвръща поглед. — Умишлено не исках да видя истината.
Спомням си думите, с които той ме успокои, когато разказах за убийството на дивака.
Всички грешим, Тод. Всички.
— А после вече беше твърде късно — продължава Бен. — Делото беше извършено и слухът за стореното в Прентистаун се пръсна из Новия свят като пожар, тръгна от малцината, които се спасиха. Всички мъже на Прентистаун бяха обявени за престъпници. Нямахме право да напускаме града.
Ръцете на Виола са все така скръстени.
— Защо никой не е дошъл да ви изведе от там? Защото останалите от Новия свят не са дошли да ви търсят сметка?
— И как да го сторят? — отвръща Бен уморено. — Да започнат нова война, но този път срещу тежковъоръжени мъже? Или да ни затворят в някакъв гигантски затвор? Не, останалите от Новия свят провъзгласиха закона, че ако някой от мъжете на Прентистаун прекоси блатото, ще бъде незабавно екзекутиран. После ни оставиха на произвола.
— Но те е трябвало да… — казва Виола и вдига длани във въздуха, — сторят нещо. Не знам.
— Ако страшното не ти е дошло до главата — отвръща Бен, — винаги е по-лесно да си мислиш: защо да ходя да си търся белята? Между нас и останалата част от Новия свят лежеше цялото блато. Кметът обяви, че Прентистаун е в изгнание. Обречен, разбира се, на бавна смърт. Всички доброволно се съгласихме да не напускаме града, а ако някога го сторехме, Кметът щеше да ни преследва до последно и да ни убие собственоръчно.
— Някой не се ли опита? — пита Виола. — Някои от вас не се ли опитваха да избягат?
— О, опитваха — многозначително подчертава Бен. — Обичайно беше хора да изчезват.
— Но ако вие с Килиън сте били невинни… — започвам.
— Не бяхме невинни — натъртва Бен и Шумът му става горчив. Въздъхва. — Не бяхме.
— Как така? — питам и вдигам глава. Лошо ми е, продължава да ми е лошо. — Как така не сте били невинни?
— Позволили сте злото да се случи — казва Виола. — Не сте загинали заедно с останалите мъже, които са защитавали жените.
— Не се борихме — отвръща Бен — и не загинахме.
После поклаща глава.
— Съвсем не сме невинни.
— А защо не се борихте? — питам.
— Килиън искаше — бързо казва Бен. — Трябва да знаеш това. Той искаше да стори всичко по силите си, за да ги спре. Щеше да даде живота си, за да ги спре — Бен отвръща поглед. — Но аз не му позволих.
— Защо?
— Разбирам — прошепва Виола.
Поглеждам я, защото аз със сигурност не разбирам.
— Какво разбираш?
Виола не сваля очи от Бен.
— Двамата с Килиън или е трябвало да загинат, борейки се да защитят справедливостта и така да те изоставят — теб, едно беззащитно бебе, или е трябвало да станат съучастници на злото и да запазят живота ти.
Не знам какво означава „съучастник“, но се досещам.
Сторили са го заради мен. В целия този ужас. Те са го сторили заради мен.
Бен и Килиън. Килиън и Бен.
Сторили са го, за да мога да живея аз.
Не знам какво чувствам.
Трябва да е лесно човек да постъпва правилно.
А не просто да се оказва, че добрината води до същия хаос, както и всяко друго решение.
— Затова ние чакахме — продължава Бен. — Чакахме в един град-затвор. Град, пълен с най-гнусния Шум, който можете да си представите, а после мъжете започнаха да отричат собственото си минало и Кметът обяви пред всички великите си планове. Ние чакахме да настъпи денят, в който вече ще си достатъчно голям да избягаш сам, да избягаш невинен, затова се мъчехме да те опазим — прокарва длан през косата си. — Но Кметът също чакаше.
— Мен ли? — питам, макар вече да знам, че е чакал мен.
— Чакаше последното момче да стане мъж — отвръща Бен. — Когато момчетата навършваха възрастта, им казваха истината. Или поне някаква версия на истината. Тогава и те ставаха съучастници.