Спомням си Шума му във фермата, спомням си как мислеше за рождения ми ден, за това как момчето става мъж.
За това какво в действителност значи да си съучастник и как съучастничеството преминава от мъж на мъж.
Как всички чакат съучастничеството да премине върху мен.
И за всички мъже, които…
Изхвърлям мисълта от главата си.
— Това няма никакъв смисъл — казвам.
— Ти беше последният — отговаря Бен. — Ако той успееше по собствения си начин да превърне всяко момче в Прентистаун в мъж, то той ставаше Бог, сещаш ли се? Щеше да е създал всеки един от нас със собствените си ръце и да контролира всички ни напълно.
— Ако един от нас падне — казвам.
— Падаме всички — довършва Бен. — Затова той те иска. Ти си знак. Последното невинно момче в Прентистаун. Ако успее да те принуди да паднеш, то армията му ще е пълна, завършена, ще бъде негово собствено идеално дело.
— А ако не успее да ме принуди? — казвам, но ме преизпълва мисълта дали вече не съм паднал.
— Ако не успее — отвръща Бен, — ще те убие.
— Значи Кметът Прентис е луд колкото Аарон — обажда се Виола.
— Не съвсем — поправя я Бен. — Аарон е луд. Но Кметът е достатъчно опитен, за да използва лудостта за постигането на собствената си цел.
— Каква е тя? — пита Виола.
— Ами този свят — спокойно отвръща Бен. — Кметът иска целия този свят.
Отварям уста да задам още въпроси, чиито отговори не ми се иска да узнавам и тогава, сякаш нещата изобщо могат да се влошат повече, о, тогава го чуваме.
Туп тупур-туп тупур-туп. Идва откъм пътя, безмилостно, подобно на виц, който няма да стане смешен на края.
— Е, не е истина — казва Виола.
Бен вече е скочил на крака и се вслушва.
— Мисля, че е само един кон.
Вглеждаме се към късчето от пътя, което проблясва на лунната светлина.
— Бинокълът — казва Виола от дясната ми страна. Без да кажа и дума, го измъквам от раницата, включвам режима за нощно виждане и се взирам, търся източника на звука, който звънти в нощния въздух.
Тупур-туп тупур-туп.
Проследявам пътя все по-назад и по-назад, докато…
Ето го.
Ето го и него.
Кой друг може да е.
Господин Прентис Младши, жив и здрав, отвързан, отново на гърба на коня си.
— Проклятие — чувам от Виола, която е прочела Шума ми и й подавам бинокъла.
— Дейви Прентис? — ахва Бен, който също е видял конника в Шума ми.
— Същият — прибирам манерките в раницата на Виола. — Трябва да тръгваме.
Виола подава бинокъла на Бен и той сам се вглежда. Сваля го от очите си, после поглежда отново.
— Втасахме я — казва.
— Трябва да бягаме — обажда се Виола. — Както винаги. Бен се обръща към нас, бинокълът е в ръката му.
Оглежда и двама ни от главата до петите и аз виждам какво се надига в Шума му…
— Бен — започвам.
— Не — отвръща той. — Тук се разделяме.
— Бен…
— Мога да се справя с пикльото Дейви Прентис.
— Той има пушка — казвам. — Ти нямаш.
Бен се приближава до мен.
— Тод — казва.
— Не, Бен — повишавам тон. — Няма да те слушам.
Той ме поглежда право в очите и аз забелязвам, че вече не трябва да се навежда, за да го стори.
— Тод — повтаря той, — трябва да изкупя злото, което сторих, когато защитих живота ти.
— Не можеш да ме оставиш, Бен — казвам, а гласът ми се напълва със сълзи (млъквайте). — Не отново.
Той поклаща глава.
— Не мога да дойда в Хейвън с вас. Знаеш, че не мога. Аз съм враг.
— Ще обясним каква е истината.
Той продължава да клати глава.
— Конникът приближава — обажда се Виола.
Туп тупур-туп тупур-туп.
— Единственото, което ме прави мъж — казва Бен, а гласът му е твърд като камък, — е това да знам, че ти ставаш мъж.
— Аз не съм още мъж, Бен — отвръщам, а в гърлото ми е заседнала буца (млъквайте). — Дори не знам колко дни ми остават.
И тогава той ми се усмихва и по усмивката му разбирам, че е настъпил краят.
— Шестнайсет — казва. — Шестнайсет дни остават до рождения ти ден — после хваща брадичката ми и я повдига. — Но ти си мъж отдавна, Тод. Не позволявай никой да твърди друго.
— Бен…
— Тръгвайте — казва той, подава бинокъла на Виола и ме прегръща. — Никой друг баща не е бил толкова горд — прошепва тихичко в ухото ми.