— Не — казвам, а думите ми са неясни. — Не е честно.
— Не, не е честно — Бен ме отдръпва от себе си. — Но има надежда в края на пътя. Запомни го.
— Не отивай — казвам.
— Трябва. Опасността идва.
— Все по-близо — добавя Виола, която гледа през бинокъла.
Тупур-туп тупур-ТУП.
— Аз ще го спра. Ще ви спечеля време — Бен поглежда Виола. — Грижи се за Тод — казва. — Обещаваш ли ми, че ще се грижиш?
— Обещавам ти — отвръща Виола.
— Бен, моля те — шепна. — Моля те.
Той стисва раменете ми за последен път.
— Помни — казва. — Надежда.
И без дума повече се обръща и хуква надолу по хълма с гробището. Когато стига до подножието, вдига глава и вижда, че ние още стоим и гледаме след него.
— Какво чакате? — виква. — Бягайте!
37
Какъв е смисълът
Няма да кажа какво чувствам, докато бягаме надолу по противоположния склон на хълма, далеч от Бен, този път завинаги, защото как може да има живот след всичко случило се, след всичко чуто?
Животът е равен на тичане и може би когато спрем да тичаме, най-сетне ще разберем, че животът е свършил.
— Хайде, Тод — казва Виола и поглежда през рамо, — моля те, побързай.
Не отвръщам нищо.
Тичам.
Слизаме от хълма и се доближаваме до реката. Отново. Пътят е от другата ни страна. Отново.
Винаги едно и също.
Реката шуми по-силно от преди, тече много по-мощно и бързо, но на кого му пука? Какво значение има?
Животът не е справедлив.
Не е.
Не е справедлив.
Безсмислен и глупав е, в него има само страдание и болка, и хора, които искат да те наранят. Не можеш да обичаш нищо и никого, защото всичко ще ти бъде отнето, ще бъде разрушено и ти ще останеш сам-самичък, ще трябва вечно да се бориш, ще трябва вечно да бягаш, само за да останеш жив.
В живота няма нищо добро. Никъде няма нищо добро.
Какъв е ш… смисъл?
— Смисълът е — казва Виола, спира насред едни много гъсти храсталаци, обръща се и ме удря наистина силно по рамото, — че Бен те обича толкова много, че се жертва за теб и ако ти просто се ПРЕДАДЕШ — последното го изкрещява, — все едно казваш, че саможертвата му е била за нищо!
— Ох — отвръщам и разтривам рамото си. — Но защо беше необходимо да се жертва? Защо трябва да го изгубя отново?
Виола пристъпва към мен.
— Защо смяташ, че ти единствен в света си изгубил някой обичан човек? — казва с опасен шепот. — Забрави ли, че и моите родители са мъртви?
Забравих.
Забравил съм.
Не отвръщам нищо.
— Сега аз имам само теб — продължава Виола, а гласът й още е гневен. — А ти имаш само мен. И аз съм бясна, че Бен си отиде, бясна съм, че и родителите ми загинаха, бясна съм за това, че изобщо им е хрумнало да идват на тази планета, но така стоят нещата и всичко е скапано, и сега сме само двамата и не можем нищо да променим.
Пак не отвръщам нищо.
Но тя стои пред мен и аз се вглеждам в нея, вглеждам се истински, за първи път се вглеждам в нея след момента, в който я видях свита зад дънера в блатото в деня, в който я бях помислил за дивак.
Сякаш цял живот е изминал от тогава.
Все още не се изцапала много след Карбонел Даунс (вчера, това беше едва вчера), но по бузите й вече има мръсотия, отслабнала е, под очите й има сини кръгове, косата й е оплетена, дланите й са покрити с чернилка, отпред на ризата й има зелено петно от едно падане в тревата, а устната й е сцепена от онова клонче, дето я перна, докато бягахме с Бен (а вече нямаме пластири да я превържем) и ме гледа право в очите.
И ми казва, че тя е всичко, което имам на света.
А аз съм всичко, което тя има на света.
Полека-лека усещам какво точно има предвид.
Шумът ми променя цвета си.
Гласът й омеква, но съвсем малко.
— Бен го няма, Манчи го няма и моите татко и майка ги няма — казва. — Това ме влудява. Влудява ме. Но с теб сме почти в края на пътя. Почти сме стигнали. И ако ти не се предадеш, и аз няма да се предам.
— Вярваш ли, че има надежда в края на пътя? — питам.
— Не — отвръща тя простичко и поглежда встрани. — Не, не вярвам, но все пак отивам — после вдига очи към мен. — Идваш ли с мен?